Глупости, разбира се. Де ще помни човек какво е вършил като кърмаче… После ще са разправяли това на Сотира. Навярно. Да, после, разбира се.
„Кучешки живот, кучешки!“
Всъщност, майка му не ще е имала мляко, как инак?
Малко ли гладуваха и после. Едно дете, което има какво да суче, не разкървавява гърдата на майка си… Да не се е пък родил Сотир изверг?
„Изверг, а? Е, нека! Какво?“
Кривото му око се избели. И ноктите му се впиха в дланите. Нека! Какво? Той и сега би изхапал момиченцето на перачката.
„Кучешка намяра, кучешка!“
Перачката прибираше стражари през нощите… Цялата уличка се дигна срещу нея…
Това е… Това беше…
— Децата правят, каквото виждат от възрастните! Да! Нека се знае това! — Сотир се дигна.
„А-а! Децата правят, Миче, каквото виждат от възрастните! И не са те родени изверги, не са-а-а!“
Не са, разбира се. — Сотир се излегна по гръб. — Може най-после и изверг да се е родил той. Нима се знае кой какъв се ражда. Нима може да се разбере кой запали Доксат? Палеха, грабеха, убиваха всички. Нали затова никого после не разстреляха. А то не беше право. Трябваше да разстрелват. И пръв трябваше да разстрелят него. Сотира. Да.
„Тря-ба-ше-е!“
Така! Нека го разстрелят и сега! Да го разстрелят! Той не ще се защити. Няма и зъб да обели, хе! В Сари Шабан остави Сотир цял чифлик с триста купи сено.
„Върнете ми чифлика! Върнете ми сеното! И аз ще ви плюя на всичко тук! Ха!“
…Празно и пусто беше в брачната стая: нямаше кой да върне на Сотир Иванов чифлика и сеното.
И гледаше го студено през прозорците бялата нощ.
Кучешки живот!
Сотир втикна ръце в джобовете на панталоните си. Ще забегне и от тоя град, какво?
И изтръпна, кривото му око се заискри: дясната ръка зашари в джоба, звъннаха пендарите, той ги изтегли бавно, погледа ги и ги запрати до пода.
„Така!“
Защо му са те? Защо му е всичко друго сега!
„Мамо ма-а!“
Снажният човек се сви — сниши се като сираче. И прегърна кревата на Мичето. А след малко зарида. Да, плачеше задавен, с прехрипнал глас, като отчаяно дете. И плачеше за Мичето, разбира се. Нали човек си не знае сърцето. Не, никой не познава своето сърце!
9.
Глухо е у Карабельови — глухо и зловещо. Шепнат из коридорите грозни сенки — сноват и изчезват: все дебели лица на млади житари, винари, лихвари. Само старшите стражари стоят тъмни от двете страни на тъмна врата. Вътре се чуе звън и глух говор. Старшите се понавеждат към ключалката.
— По най-положителни сведения, господа, опасното еврейче Иско не е напуснало града…
…Не е го напуснало, разбира се, щом и Карабельовата е още в града — хи-хи! — Старшите се навеждаха до ключалката…
…Около дълга маса стояха сдървени лица. В ъгъла на стаята алков закриваше креват. Председателят често звънеше. И стана.
— Имам думата, господа. Държа да забележа: не може да се говори без разрешение. И настоявам да се повика немедлено околийският началник. Защото моментът е сюблимен и може да се каем в последствие. — Има думата г-н полковник Гнойнишки.
Старшите стражари отвън дишаха вече в самата ключалка.
Дребничкият полковник повиши глас:
— Аз разбирам, господа, вашия председател, запасния майор г-н Кандилев Добри, юрист. Но без сарказми; да, без сарказми. Ще ме разберете впоследствие. — А засега — признавам: околийският началник ще отговаря. Защото ако миналата седмица той не беше — по известните причини — снизходителен към опасното еврейче Иско, — ние не щяхме да имаме в последствие това днес.
Старшите стражари отвън се стъписаха: вратата се открехна и издаде глава кметът, бай Нако:
— Хайде там, пред входа! И никой да не припарва из коридорите.
…Вътре онемяха По устните на председателя, г-н запасния майор Кандилев Добри, юрист, заигра пеница.
— Известните причини, господа, за които намеква полковник Гнойнишки, за мен тук, на това място, са неизвестни. При това уважаемият г-н полковник Гнойнишки ще се съгласи, вярвам, че началникът на гарнизона не бива да се идентифицира с шефа на полицията, защото помислете какво може да излезе в последствие. Трябва, господа, да се пази моралният престиж на армията, за да не се каем в последствие.
…Позицията на председателя беше силна, разбира се, особено по своята си справедливост. И полковник Гнойнишки не можеше да не обясни, че ако той, като началник на гарнизона, както ако и г-н Ячо Дундов, като представител на паркета, правеха чест на събраните сега тук, това предстоеше да се оцени в последствие. Защото при събития тъй исторически, тъй решителни, тъй съдбоносни, като настъпилите през тази нощ — при такивато едни събития не трябва ли всеки, а също и началник гарнизона, а също и г-н прокурорът — не трябва ли и те да кажат своята си авторитетна дума пред екзекутивата на съзнателното гражданство, на верноподаното към короната и армията гражданство?