— На предмета, моля.
— Именно, г-н председателю. Партиите, идейните течения, даже гражданските войни са последствия, а не причини; те се коренят в съзнателното и несъзнателно стремление у всички нас към изглаждане на противоречивите класови интереси в името на идеална обществена дисциплина. И е време в такъв сюблимен момент като преживявания сега да ми се позволи известна откровеност. Убивахме, г-да, противниците си преди седмица, готвиме се да ги избиваме и сега, а ще трябва може би да разстрелваме и след седмица. Но докога?
Стаята онемя: очите на всички се скриха под сключените вежди. Само кметът, бай Нако, сви език на фунийка:
— Дечко бе, старшите стражари аз отпъдих на двора.
— Не ви разбирам, г-н кмете.
— В коридора не може да припари никой, казвам. Прочее, няма кой да те чуе.
— Толкоз по-добре, г-н кмете: слушате ме, значи, само вие и мога да бъда съвсем откровен. Време е да се опомним. Днес ние пишем история, която утре ще четат децата ни. И не бива те да се гнусят от бащите си, нали?
Председателят мигаше с ръка върху звънеца. Висок, плещест, с дълго лице, той слушаше опулен и, види се, недоразбираше. Ораторът посрещна опуления му поглед и попримижа.
— Г-н председателю, г-да, моля малко снизхождение. Хора ще избиваме тук, синове на нашата страна и равноправни с нас граждани, съвсем равноправии. Прочее, да бъдем на чисто. Аз не трепвам от това, че ще трябва да загинат още 300–400 или най-много 1000 човеци…
— Браво, Дечко, карай!
Бай Нако протриваше възхитено ръце. Карай! И Дечко повиши тон:
— Ако е нужно, даже и собственоръчно бих екзекутирал, г-да. Но не бива да се заслепяваме, а-а! Ний всички — с децата и с жените си, — всички все тук ще живеем в тази страна, сред този народ, да? Не можем се пресели на месечината, г-да, не можем избяга — поне всички, да!
— Я! — Председателят забрави звънеца и заблъска нозе.
— Кой ще бяга? Ние не сме дезертьори, другарю! Без обиди!
А зад алкова се изсвири с уста.
Главите около масата се свиха между раменете.
Ораторът пребледня.
Председателят се обърна към алкова:
— Без интервенции, г-н поручик.
А после позвъни и попита през нос:
— Иска ли някой думата?
Дечко разпери ръце:
— Но, г-н председателю…
— Без но.
— Позволете, не ви разбирам.
— Умря Марко, казвам.
Тя се разбра. Бай Нако застиска ръката на помощника си.
— Зарежи, Дечко, нали виждаш.
Но Дечко се наведе умолително до ухото му:
— Аз утре отчет ще давам пред избирателите си, г-н кмете… Аз съм представител на работническа партия, най-после…
Да, това беше право. Бай Нако смигна на председателя. Нека се доизкаже помощник-кметът на града: нали това ще вършим сега!
И Дечко се поизкашля в шепа.
— Аз отбягвам, г-да, отбягвам и съзнателно ще отбягвам в тоя трагичен момент онова, което е в дъното на събитията днес: мизерията на работните маси, бедствията на бежанците, чудовищната скъпотия.
Ще отбягва уж, пък го казва! Бай Нако застиска пак ръката на оратора:
— Дечко бе, тази стока овехтя: харчеха я — школните дрипльовци — по всички панаири от четвърт век. Ораторът откри широко чело:
— Именно, г-н кмете! И трябва дваж по-внимателни да бъдем, щом народът е проагитиран от четвърт век насам.
А-а! Бай Нако плесна дебела длан по масата.
— Да живееш, Дечко! Ха добави сега: а кой го проагатира, а? Аз ли, или ти, а?
Сдървените лица около масата се оживиха. По челото на оратора лъсна пот.
Бай Нако тържествуваше:
— Виж какво ще ти кажа аз още, Дечко: в съседната стая има мъртвец, помина се Карабелица.
Дечко се забърка съвсем. И бай Нако сниши тон:
— Казвам, Дечко, и мъртвите имат уши: зарежи, стига!
Дечко ще зареже, то се знае. Но трябва да закръгли поне главната си мисъл.
Председателят позвъни:
— Никакви мисли! На бойна линия трябва да се действува — фертик!
Пламна мургавото лице на снажния помощник-кмет. Ще им каже той — ей сега ще им каже — че са на бойна линия, но срещу собствения си народ, да!
Алковът в ъгъла на стаята обаче се шумно разкри. Върху креват в ослепително бельо лежеше възнак мъж с лице под широкопола сива шапка. И единът му крак откриваше към оратора дебела подметка.
По сдървените около масата лица бликна уплахата на овни в кланица.
Бай Нако се извърна настрани. Устните му мърдаха. Той беше възмутен. И с право: на тоя креват можеше да се положи утре мъртвата Карабелица. А тоя сега се е метнал на него с чепиците си. Просто безобразие и нищо повече, пфе!
Само ораторът не се обърна: лицето му гореше.
— Господа, не може да не се обмисля, щом се решава съдбата на 17 човешки същества.
Председателят позвъни: