— Нямате думата. Ние сме в акция. И ще обмисляме впоследствие.
Дечко, все още горещ, сви рамене.
— При тези условия, г-н председателю, аз се виждам принуден да напусна екзекутивата.
Бай Нако подскочи. „Хм, това момче си търси белята!“
— Слушай бе, Дечко, ние сега писаната ли прилагаме, или неписаната?
Дечко пъпреше ресни. Бай Нако го дръпна при себе си.
— Седни де, седни. Питам те: глупавите ли вразумяваме ние сега, или бесните усмиряваме?
Дечко седна. — Бесните усмиряват, то се знае: нали затова е и Дечко тук!
Бай Нако повеселя:
— Тъй речи, другарю. Така, момчето ми. Фиш! Фиш! Кажи рибе, па да те разуме цел свет. Значи, ние не съдим, а наказваме, така ли е? Е добре, за какво може да спорим?! Пет ли да са, десет ли, или двайсет — за какво друго, а? Добре, ако има разногласие, ще гласуваме и — свършено!
Но подът се раздруса — председателят буйно тупна с крак:
— Никакво гласуване, господа! Стига партизанство! Умря Марко.
Кметът отпусна ръце като ударен. Ха сега де!
— Но, г-н председателю…
— Никакво гласуване! Ще подпишем протокол и тол-коз. Гла-су-ва-не, хайде де-е-е!
Кметът се ухили до уши. И се заекна:
— Не по врат, а по шия.
— Как-как? — Председателят се надигна бавно. Повторете, г-н кмете!
Смееше ли бай Нако да повтори! Председателят, запасният майор Кандилев Добри, юрист, беше син-зелен я шепнеше:
— Господа, обиден съм и заявявам: или г-н кметът навън, или аз! Решението ми е категорично. Засега това, а другото впоследствие.
Ще излезе бай Нако, то се знае. Защо да не излезе. Но не е там работата, разбира се.
Всичкото това сега очевидно е едно недоразумение, само едно голо недоразумение.
— Аз казах, господа!
Бай Нако сви пак език на фунийка:
— Аз казах: не по врат, а по шия, защото ръка ли дигаш, или протокол подписваш, все е гласуване!
— Никакво гласуване!
Председателят трепереше:
— Повтарям, никакво гласуване!
— Добре бе, брате.
Бай Нако му протегна дебелите си ръце.
— Ето, аз съм напълно съгласен с вас, щом вий не сте съгласни с мен.
Помириха се. Бай Нако даже потупа противника си:
— Вие, г-н Кандилев, не сте правили политика и затова се обиждате от нищо.
Не беше, разбира се, нито място, нито време да се определя правил ли е някой политика, или не. Сега трябваше да се говори по същество…
Но по същество думата взе човекът със сивата широкопола шапка. Той дойде от кревата. Нисък, съвсем обръснат, с големи татарски скули. Хвърли на масата готов протокол.
— Подпишете, че да се свърши. Много я усукахте.
...........................................................................
Мяркат се образи в замрялата стая и върху дългата маса падат имена, тежки като трупове: чете се протоколът.
Очите са свити, гласовете одрезгавели, устните треперят:
Градският кмет, бай Нако, стиска ръцете на помощника си и му шепне:
— Не ставай дете, Дечко, подписването на протокол е идеална форма на гласуване: съгласен си — подписваш; не си съгласен — мотивираш особено мнение. Така — и агнето здраво, и вълкът сит!
Шепне бай Нако, слуша четенето на протокола и храбро подхвърля:
— Аха, Дърленски, адвокатчето — пада му се; изучи го дядо владика, а той се дигна срещу черквата. По-нататък!
— Капановите ли? Хм, пияници! Но нищо: езичецът им жилва човека и в гроба. Карай!
— Марга, глупачката, хе-хе, надали е разбрала какво става. Ама нищо, да е разбрала! По-нататък.
...........................................................................
Възцари се тишина, онемя и бай Нако, около масата трепереха само пребелели устни.
Заходи перото…
И не хващаше мастило — перото…
Дечко, помощникът, отмести стопа си. И настръхна тишината. Чакаха зинали, слушаха. Но се понесе само шипене на пресипнал глас:
— Ни-нима вси-сичките бе, господа… вси-всичките се-се-се-демнайсет?!
Перото падна от нечия ръка. Не го пое вече никой. Председателят подкани:
— Продължавайте, господа!
Перото потръгна пак. Бай Нако, кметът, стискаше ръката на помощника си:
— Няма как, Дечко! Няма що, братче! Ще се избият… в България… както каза и ти… някакви 300–400 или най-много хиляда души… Е, няма да се свърши родът човешки!
Дечко избели очи. Не, той не е казал такова нещо! И облиза устни с език. Звяр е кметът! Свиня! Като че ли орехи брои! Бясна свиня!
— Мастилото, господа… мастилото, моля!
Перото пак падна от нечии ръце. Пое го Дечко, помощникът.
Но се понесоха тежки стъпки, драена се кибрит до Дечка, запали се цигара и се осветиха две вълчи сиви очи под дълбоко прихлупена сива широкопола шапка.
Пресипналият глас на Дечко изшипя:
— Мастилницата, моля — самата мастилница: ще мотивирам особено мнение.