А-а, особено мнение! Председателят блъсна своя стол.
— Няма го майстора, другарю!
Той стана бавно — председателят. Заключи вратата. Залепи гръб о нея. Вторачи стъклени очи в Дечка.
— Стои тук — другарят, слуша всичко; узнава всичко; съдействува на всичко, зема и заплата; и после — „аз бях на особено мнение“… На-а, особено мнение!
Е, тя се разбра…
10.
Бай Нако избърза — яви се в тъмния коридор. Озърна се като убийца, нозете му се прегънаха и кой знае защо, попипа си дебелините отзад. Пое после стълбите за горния етаж. И спря.
„Фашизъм, пфе! И добре, токо кам фашистите? Генерали без армия, пфе!“
И пое пак нагоре. — Да проагитират — фашистите — народа, да го доведат до увлечение, че тогава да развеят байрак. Да.
„А така ще изколят само младежта, и това си е. Просто ще се опозорим пред цял свят. Не, не, властта трябва да се поеме пак от партиите. Толкоз. Нищо повече.“
Горе той обърса студената пот от челото си и влезе при Софка. Тя беше с огледалце в ръка.
— Е, Софке, разследва ли те полковникът?
— Да, току-що.
Лицето на Софка гореше, тя беше изпотена, очевидно разследвали са я.
— Е?
— Глупости, Нако. Отиде сега Димо да ругае оногова, кривоокия.
Софка кривеше очи по огледалцето и съвсем обърна гръб на мъжа си. Бай Нако се нацупи: втикна ръце в джобовете на панталоните си и пусна корем напред — излезе.
Под балкона на предния Карабельов двор гъмжеха жени. Бай Нако затипа на пръсти. Жените, дигнати из домовете си по бели фусти, белееха сега като видения в гробища.
„Какви времена доживяхме, тю-ю!“
Бай Нако се сви и затипа назад. Поспря пред стаята на жена си, но си представи мустачките на полковник Гнойнишки. И отмина.
— Самото да е, разбира се… Обърка се светът, и това си е…Баре да е революция, пък то… убиват — някои — пристава Миндилев, подкупват слугинята Марга, отвличат Мичето изпод венчило, подпалват пазаря… излиза и цяла чета из града… а после? Щуротия една и нищо повече! Няма да гръмне и кьорав пищов, пфе!
„И те генерали без армия — хе-хе!“
М-да, фашизъм без фашисти, революция без революционери — пфе! Иди му хвани края! Самоизяждаме се, и толкоз!
Бай Нако беше свил пак устни на фунийка но изведнъж полузина ужасен: стрелна му съзнанието цифрата 17.
„У-у… толкова преди… и сега… толкоз…е, де ще я изкараме по тоя ред, а?
М-да, не вървим добре…Ще погнусим света. И току виж, заличили са ни от лицето на земята…просто тъй, като мръсно петно — хи-хи…Истина, само да видиш!“
Къс, дебел разкрачен, кметът бай Нако се проникваше от мислите си и в съзнанието му догаряше цифрата 17 — голяма, червена…
Но сепна се и забърза на пръсти — излезе в задното крило на коридора.
А тук клекна — сви се като пред изстрел. Долу някой изрева:
— Няма ли господ на небето, бе-ей!
Бялата нощ сливаше наведените дръвчета на овощака. И навързаните едвам личаха — по двама на дънер, един зад друг, приведени, пъшкат като Сизифа.
Бай Нако не беше видял нищо. Но виждаше, свит на кълбо зад дъсчените перила. И трепереше цял. Ще се яви сега оня със сивата шапка и…
— Не, тогава Нако ще избяга, то се знае. Той би избягал още сега. Но слушаше: те говореха — те долу… Това приковаваше бай Нака.
„А след малко… няма вече да говорят… никога!“
Пръстите на бай Нако заиграха… пръстите на ръцете му… с които току-що беше подписал долу протокола…
Не, той ще избяга! Но слушаше: те говореха — те долу…Цигарка искаше някой, цигарка.
А-а! Бай Нако си извади носната кърпичка…
„Нека им дадат пък… да им дадат за последно по една цигарка… какво има!“
И забърса кметът сълзите си.
Той имаше добро сърце — бай Нако!
В стаята на Мичето се сипеше глъч. Кумът, полковник Гнойнишки, хокаше кумеца си. Пфу, да плаче за една жена, за една мокра пола!
— Войвода си бил, Сотире, офицер си бил! Засрами се!
— Пък и жена като жена ли е най-после Мичето! Да се венчее — доброволно — с одного, пък да хукне с евреин, пфу!
— Плюй, ти казвам! Ха ставай! Стани де!
Сотир се остави да го дигне кумът му. Но се сложи пак на Мичевия креват. И похлупи лице в шепите си.
М-да, все пак за окайване беше той. Полковник Гнойнишки разбираше това. Мичето беше жена — тука ли си! Парче и половина. Та че хвръква и наследството… Тю да се не видеше!
И заходи — полковникът — със ситни стъпки. Сучеше мустачките си, ще ги оскубе. Мичето трябва да се намери И ще се намери, то се знае. Заслужава това тоя кривок дявол.
— Сотире, стига! Ще я намеря, ти казвам! Давам ти честната си войнишка дума.
Сотир изхлипа и още по затисна лице о шепите си. А какъв храбрец беше той — тоя кривоок дявол! А-а, как летеше той с рогата си на Криволак!