Дядо Рад се разрида. Пиян! Но нали трябва човек да си свива езика. Защо са предни зъби, ако не за времена, като сегашните.
И Миндиля се размаха — еднъж, че дваж и триж — все по дългия врат на панагюреца. А после го изхвърли на пруста.
2.
Белите нощи по Дунава и в Загорието, по Странджа и над Лома, край Марица и по Огоста… белите септемврийски нощи!
Легнала е сребърна светлина в дълбокия двор на обущарите Капанови, прелива полусрутените дворни огради и открива далеч натурени камъни за преходи от двор в двор! Ех, предателски нощи, съвсем предателски! Мяркат се като самодиви женски фигури по стоборите. Учителките ще да са, разбира се. Няма да патаксат. Толкова човешки жертви, толкова кръв и пак. Млади, та щури. Луди глави, луди, това си е.
— Защо бе, дядо Предо?
— Не е редно жените да гинат.
— Нека гинат. Да гинат, ти казвам. Такъва време дошло. Редно ли е пък да скръстим ръце, когато ни зверовете разкъсват. На какво би замязал животът.
— Е, и аз не думам нещо.
— Ха тъй. Виж, повиках те, че ще трябва да укрием за повечко време човек един, та у тебе ще е, къде другаде?
— И-их, пак ли бела бре, момче.
— Е, бела. Ха побързай, разчисти скривалището.
— Сега.
Старецът се издаде из мрака на Капановия сенник и заслиза по спуснатата към Сакъзлийчина двор стълбичка. Скоро прегърбената му фигура се замярка по полусрутените преходи на дворищата. Поникваха изневидяло дългокоси глави, упътваха стареца и втъваха пак в сенките.
...........................................................................
— Иско, харен е дядо Предо: злато човек! Не ни вярва и пак — слуша и върви.
— Стар е, бай Василе.
— Та що?
— Не вярват старите. Никога и в нищо не вярват те, но изпълняват. Научени са да бъдат впрягани: шия са хватили душите им.
— Не е така, Иско. Старите вярват. Хем здраво. В смъртта вярват те. Затова са изпълнителни. Ти завари ли Шимето — дядова Петров син?
— Не.
— Пееше хубаво. Като теб. Загниха му гърдите! Е, кучешки живот. Водихме го из планините, да го спасим. Нищо не помогна! А имаше човекът око, Иско: с револвер прострелваше врана, както лети. Хм, нищо не помогна. Дядо Предо плачеше по него като жена. Забравя се и днес, щом срещне някого от нас. Затова е той изпълнителен. Затова.
...........................................................................
Пошумоляваше сеното в тъмния сенник на Капанови. Щракаха револвери — проверявани. Но сватбената музика в предния двор на Карабельови заглушаваше всичко.
Белите, белите септемврийски нощи! Глъхнеше сребърна светлина, щом спреше сватбената музика. А забухаше ли пак, две космати ръце се издаваха дълбоко от темелния зид на Капановия сенник. Лъчите на месечината проникваха през овощака в задния двор на Карабельови и лепяха сребърни петна о зида на сенника. Това помагаше двете космати ръце сновяха като лапи на вампир и растеше пробив в стената. Имаше още да се работи, разбира се. Тъй ли ще е лесно да се провре Мичето със своите дебелини тук.
„Впрочем, тя трябва да е поизтъняла, откакто е тръгнала на молитва в околийското управление.“
Косматите ръце се дръпнаха в мрака на обора — музиката в предния двор на Карабельови престана да буха.
Глъхне тревожно бялата нощ — и тъжна, и страшна. Хрупка само сеното си мулето на Капанови: то не чувствува проклятието, което е легнало върху хората.
Младият гигант се изпружи до нозете му и сложи рошавата си глава до пробива в стената.
„Добиче, в твоето състояние някога хората ще са били по-щастливи!“
Лунните лъчи озаряваха младежката глава. Сключените вежди осеняваха горящи очи. Но сияние играеше по кораво обтегнатите бузи и откриваше горчиви бразди по ъглите на устата. Шията бе широко разкрита — дълга и женствено бяла. Под нея бяха сключени жилавите ръце и по тях се сипеха в меки кичури косите — дълги като на калугер.
Младият човек замижа. Мислеше. Навярно за Мичето. И слушаше тишината.
„Сама им отишла — да търси милост от хиени…“ — „Е, това са те, богатските глезльовци: бъзне ги от охолност да поиграят на идеи…“ — „А сега навярно се е сплула като мокра кокошка. Може даже да й се е харесал насилникът — пфу!“
„Мда, кой знае дали ще тръгне Мичето сега със своя Иско!“ — „Впрочем, то е тяхна работа.“
Сватбената музика забуха в предния двор пак и косматите ръце засноваха. Глухо се къртеше темелният зид на обора у Капанови.