Гнойнишки спря и опна гърди. Ех, дявол да го вземе, дявол да го вземе! Сражаваха се те — и той, и Сотир, и всички, — сражаваха се на изток и на запад, на север и на юг. — Дявол да го земе, дя-вол!
А сега тоя герой… тоя крилат храбрец… тоя беден Сотир… М-да-а, за някакви бакалски богатства тук — е-е-ех.
Нищо.
Нима трябва да благоденствуват само мародерите, които… които…
Нищо.
На Круша взводът на Сотир Иванов се стопи цял, самият той беше с пронизан врат…
И оцеля! Кривоок дявол, ха-ха!
Нищо.
М-да, такива подвизи, такива подвизи! Е-ех! Погребаха се всички надежди, всички. Здраве му кажи. М-да.
Просто лягай и мри.
Гнойнишки тупна с крак и раздруса къщата.
— Сотире, ще те бия! Пфу, за една фуста! Казвам ти ще те бия — ставай!
Сотир изохка и се дигна. Нему не е му вече до фуста Жена като жена. Пък и — би видяла Мичето — намери ла си би тя господя — само да му се падне още еднъж в ръцете.
— Не е там работата, куме, а виж какво…
И зашепнаха.
...........................................................................
Бай Нако беше пропълзял на четири в коридора: сто ри му се, че долу се яви човекът със сивата широка шапка.
Турнал пръст на уста като дете, той ясно съзнаваше, че живее във времена като богомилските някога. Да, богомилските — от средните векове — и нищо повече! Тютю!
И зина: от спалнята на Мичето се понесоха крясъци. Гнойнишки, полковникът, викаше с пълно гърло като на парад. Хм, сякаш нарочно. И не командува, а псува:
— Мерзавец! Ще заповядам да те разстрелят немедлено!
Не; какво значеше това? Комедия или трагедия, а? Бай Нако се стъписа — вратите на спалнята се открехнаха — нарочно сякаш! Гнойнишки подаде рамо и крещеше:
— Престъпник сте вие! Опорочихте властта! Оскандалихте правителството!
И като изпружи шия навън, изрева:
— Под-по-ручик Ти-ихов!
Адютантът поникна като из пода — тънък, изтегнат, хубав.
— Подпоручик, земам под стража шефа на полицията. Той още не е уволнен от началството, това ще стане впоследствие. Прочее, поверявам го вам.
И адютантът се закова пред вратата.
Бай Нако протри ръце. Не, даже игра да е това, пак е нещо. А можеше и да не е игра. Човек за човека е вълк. Гнойнишки ще изяде кривоокия сега, за да измие себе си.
Сипнаха се любопитни от сватбения салон и от долния етаж. Помощник-кметът Дечко се залепи о бай Нанка. Хм, любопитен и той, хе-хе — минало му е!
Гнойнишки поговори насаме със запасния майор Кандилев, сви връчения му протокол и разля глас към всички:
— Не мога, господа, да ви поверя нищо от онова невероятно и скандалиозно, което… Впрочем, това вие ще узнаете впоследствие. А сега…
И направи знак да го последват.
Лицата пребеляха.
Коридорът се изпразни бавно.
— Адютантът — закован пред спалнята на Мичето — запали цигара. И не видя откъде поникна до него бай Нако. Той пристъпи с незапалена цигара, ръцете му трепереха. Адютантът попита:
— Всичките ли — навързаните в овощака — всичките ли, г-н кмете?
— Всичките. Тъй се реши.
Погледите им се посрещнаха през цигаревия дим.
Адютантът се заекна:
— Ч-ч-че не-не са ли и те българи, г-н кмете? Хубав е адютантът — дълголик, с тънки устни! Бай Нако се извърна. Гледай го какво пита, май с момче. Хм цъфна тя, щом са потресени вече и те.
Но зад бай Нако поникна още нечия сянка — също с незапалена цигара.
— Да запаля, бай Нако. Що не слезеш долу, а?
— Аха, Ячо. Ти що не слезеш, а?
— Може ли? Аз съм прокурор.
Но в предния двор запищяха жени. „Що ни биете бре хей!“ Хм, ясно е: ще ги карат да присъствуват. Кмет и прокурор отърчаха към предния балкон. В бялата нощ с очертаваха долу гърбове в куртки: въртяха бичове и женският вой се губеше към задния двор.
Бай Нако беше забил нокти в лакътя на Ячо и се повлече с него към задното антре.
Долу, пред овощака, лъщят ножовете на кордон войници. Жените изпълниха празното място пред тях.
И бялата нощ настръхна: войниците защракаха отворите на пушките си.
А-а!
Из навързаните се понесоха недомлъвки, после хълцукания. И някой страшно изрева:
— Ще ни убиват, бе-ей!
Но и веднага всичко онемя: из овощака се замярка сива широкопола шапка.
Старият обущар Капанов изпружи шия към сина си зад себе:
— Съ-събчо, жа ни убиват: затова гонят жените към нас. Помни ми думата, жа си приказваме пак.
Събчо изхълца. И старият се сепна:
— Срамота, Събчо! Дръж се, сине, мъж си!
Но Събчо се тресеше цял зад гърба му. Е, не се лесно мре на младост. Пък и първа рожба чака Събчо. Поне да го оставеха да си я види, че тогава. Старият обущар разбираше това. Кучета!