— Поеми хава, сине! Ей тъй!
И обущарят пое шумно дъх. Но Събчо изхърка само задавено. Хм, ще умре, преди да го измушкат. Стария ритна заднем сина си.
— Поеми хава, ти казвам, псе. Хайде де-е, чудо щяло да бъде, че ще липсаме от света!
И Събчо се окопити:
— Не-не ми се мре бе, та-та-тате!
— Бе беки мене ми се ме-ме-мре. Ама умирали са то-толкова хо-хора, Съ-събчо. Пък то може теб и да не колят. Амче каква ще стане тя, ако ко-колят и младите, амче…
Но от съседното дърво завика дрезгло Марга, слуги-нята:
— Го-гос-поди, мене, за-защо ще колят: аз съм же-же-на-а…
Старият Капанов изпружи шия напред: от съседното дърво отвързаха адвокатчето Дърленски. А-я, почва!
— Съ-съ-бчо, почват!
И изхвръкнаха очите на Събча от орбитите, устните му се подуха и се пукаха, той безумно изрева:
— По-мощ бе, хора — колят ни бе, ей!
Ревът — грозен, животински — процепи бялата нощ. Старият обущар се заогъва о вързаните си ръце: хората, които отвързаха адвокатчето Дърленски от съседното дърво, се насочиха към Събча.
И прозвъня стоманен глас:
— Кой изрева?
Събчо се заекна и пак разля зверинен глас:
— А-а-з…
И баща му прехапа език: тъп парабелов изстрел разтресе младото тяло на вързания зад гърба му Събчо. Старият обущар се напрегна приведен, давеше го кръвта от прехапания език, изпружи шия към убийцата на сина си и отчаяно ритна заднем.
Убийцата отскочи. И изпсува. После зина също и пред стария обущар черната като змия цев на парабел. Гърмът беше съвсем отблизо: тъп.
Бялата нощ почервеня.
Жените, притиснати о задната стена на дома, пищяха и се люлееха като завеса със зацапани фигури.
И блещяха пред тях войнишките байонети като погребални канделябри.
...........................................................................
Кордонът войници се пречупи — изтласкаха напред адвокатчето Дърленски. Жените онемяха.
И пристъпи пред тях снажен мъж.
— Българки! Ст, тишина! Българки, ще отговаряте каквото ви питам. Така. Ето, пред вас е едно нищожество. Прочее, питам: човек ли е това, или червей?
Човек е, то се знае, какъв ти червей. Жените се запритискаха една о друга. Ораторът избуя:
— Отговаряйте, каквото ви питам, мерзавки!
Страшен… Жените зашепнаха: „Дърленсковото е.“ — „То е, ами!“
— Така. Добре. Тъй. Този е червеят Дърленски, адвокатчето. Сега да излезе напред тази мръсница, която го родила. Вед-на-га!
А-а! Жените стояха като ударени. И някоя хвърли високо:
— Тя е в гробищата, бре!
Ораторът не можа да разбере.
— Какво било?
И загърлиха жените по цялата стена: „В гробищата е, бре!“ — „Там я търсете!“ — „Че дано прибере господи вас при нея.“
Снажният човек се сопна. И се надвеси над зацапаната завеса.
Коя прокълна? Тука я искам! Веднага!
— „Ау!“ — изхриптя една. „Ау!“ — кресна и друга. Ба! Завикаха дрезгло:
— Мъртвите не са мръсници, бре! Мъртвите са свети, поразнико, да те господ убиеше!
...........................................................................
„Щур Кандилев, пфу!“
Полковник Гнойнишки дръпна оратора настрани. Не биваше така, жени са, ще закрякат като гъски, то се знае.
— По-сдържано, г-н Кандилев, по-сдържано и с такт, тъй, знаеш…
— Разбирам, г-н полковник.
Жените стояха притиснати една о друга. Но Кандил пристъпи сега мек. Нека излезе тази, която го е прокълнала: доброволно да излезе, нищо няма да й стори той.
Така, разбира се, човешки трябва. — Жените се заблъскаха: сред тях се задвижи чорлава глава с окървавено лице. Капанката беше навярно: не можеше добре да се отличи, то тя трябва да беше — обущарката.
Кандилев я пое. И я обърна към жените:
— Ха тъй. Прочее, българки, тая вещица е родила този червей!
Капанката — снажна, плещеста — се възмути: тя да е родила това свито пред войниците джудже?! Но Кандилев повиши глас.
— Сега, жени, ще искам — пак доброволно — да ми изтласкате тук сестрите или братовчедките на този червей. Хайде!
Жените се споглеждаха. Дърленсковото, адвокатчето, нямало никакъв род: било кръгло сираче. Кандилев се обърка. Необходими бяха сега, види се, някои сестри и братовчедки на червея Дърленски: съвсем необходими! А то ги нямало и жените не можеха да ги измислят, разбира се.
Кандилев се заогледва безпомощен и пак възбуя: лъжат тия мерзавки! Но полковник Гнойнишки го взима отново подръка. Щом родоотстъпникът Дърленски няма родове, откъде ще му ги намерят жените!
— Мерзавецът може да е незаконен син, Кандилев! Може да е подхвърлено дете; откъде ще му земеш тогава роднини?
И зашепнаха. Нямаше съмнение, тъкмо с адвокатчето трябваше ефект, за да не излезе само голо едно убийство като преди: то не е възпитателно впоследствие!