— Да, признавам, Кандилев, належаще е именно тоя адвокат изверг, той именно да бъде пред самата си смърт оплют от своите си майка и сестри, от своите си жена и деца, но — фаталност!
Снажният Кандилев попипа брадичката си.
— Чакайте, г-н полковник, ако тоя мерзавец не е имал даже и жена, то… може ли да е нямал любовница?
…Истина! Имал е, разбира се — и само една ли… Вот идея! Браво, Кандилев!
...........................................................................
...........................................................................
Измислица е, всичко е измислица. И нямат легенди вековете; всяко поколение е съчинявало само за себе си и нищо не се е предавало от минало за бъдеще. Даже надали е имало минало. И не ще има бъдеще. Нищо не е имало и нищо не ще има: мърсете, колкото искате — дедите не ще чуят и внуците не ще се червят.
...........................................................................
...........................................................................
Над овощака бездушно цареше бялата нощ. Войнишките байонети блещяха като погребални канделабри. И замряла беше живата зацапана завеса по задната стена на Карабелевия дом.
Снажният запасен майор пристъпи пак. И тържествен беше сега:
— Из кървите, които ние днес проливаме, българки — кърви черни, кърви подли, кърви мръсни, — из тия кърви въобщем ние искаме да израсне свещено поколение. Ето защо всеки родоотстъпник трябва преди смъртта си да бъде всенародно оплют и преди всичко от тия, които въобщем му са били близки на душата. Затова аз пожелах отначало да ми посочите майката на тоя изверг. Но той нямал такава. Добре, толкоз по-добре: не за-слу-жа-ва! Пожелах после да ми посочите негови сестри и братовчедки. Но той нямал и такива. Добре, толкоз по-добре: не ги заслужава! Нун, сега, вън от майка и сестри, каква още мила женска душа може да има един мъж? Помислете, а? С една дума, въобщем, българки — тоя изверг, — той все ще да се е вреждал с някоя от вас, а?
…Живата зацапана завеса се прегъна към стената, продра се глухо нечие гърло „уха-а“ и се зачупиха сякаш лозови пръчки, запращяха, пламнаха:
— Уха-а, мазник! Дю-ю!
...........................................................................
Глупец Кандилев, пфу!
Когато камшиците приковаха живата зацапана завеса о зида, Гнойнишки изтегли сабята си.
— Няма никоя да гъкне, ще ви изколя като кокошки. Слушайте. През петстотин години, да, през цели пет века не е имало дом в България и не е имало челяд българска, които да не са били газени от агарянеца. Лъжа ли е, мърсии?! Е, добре, ето това е, което ще докарат до главите ни пак продажници като тоя червей!
Мъничкият полковник изви сабята си към свития пред войниците Дърленски.
И той трепна — черен, с изцъклени очи.
Това се почувствува. Полковникът се раздруса от погнуса и шумно се изхрачи върху вързания:
— Пфу, позорно клеймо на земната кора! — Жени! Българки! Едни окаляници, които според делата си и впоследствие стават предатели на своите си отечество и държава, на своите си майки и жени, на своите си… с една дума, такивато едни изверги, които не жалят и децата си, какво заслужават, а? Едно-единствено: оплюване! Да, всенародно оплюване! И смърт! Немедлена, моментална, да! Оплюване и смъ-ъ-ърт!
...........................................................................
Дърленсковото, адвокатчето, заслужаваше оплюване, то се знае: няма ни куче, ни коте, а и то бърка света. Капанката хвърли през войнишките пушки плах поглед към овощака. Сърцето й се заскрежи. Ще дочака тя реда на своите и ще видят тогава — всички ще видят. А сега ще изпълнява. И пристъпи към Дърленсковото. Да не плюе ли? Капанката би удавила в храчки и целия свят!
Потръгнаха жените — плюят.
И се вцепениха: блясъкът на байонетите се пречупи, вързаното адвокатче — мъничко, сдървено — изрева отсечено и после се дигна от земята, набучено на ножовете като чучело.
… Ще примират жените — една по друга, то се знае. И ще ги отвлекат пак в предния двор — как инак?
Нищо. Можеше да се оплюват не живите, а труповете им, разбира се. Но нищо.
Ячо, прокурорът, обаче беше възмутен. Непростителен г а ф! Избий ги, напласти труповете и плюй после, колкото щеш.
— Амче.
Те бяха съгласни — прокурор и кмет, свити в горното задно антре. Бай Нако намисли даже нещо силно:
— Военните — остави ги ти, Ячо. Хм, желаеш да превъзпиташ народа — добре! Настели утре труповете сред пазаря, полей ги с газ и нека се извърви градът: да плюят! А после — запали! Да горят! Да горят дни и нощи — за приказ и помен на вечни…
Той не се доизказа — в овощака екна песен:
И се пречупи от бързи два изстрела. А после продължи пак: