Жените запищяха по такта на двойните изстрели.
Бай Нако приклекна до нозете на прокурора и броеше: на всеки двоен изстрел свиваше по един пръст.
И песента в овощака не прекъсваше.
А последният изстрел беше само един.
И следващият пръст от ръката на кмета остана изправен. Така трябваше: нали по протокола бяха 17?
Но бай Нако сви и изправения си пръст: той не беше турил в своята сметка измушкания Дърленски.
И се опули в пръстите си: не, сметката не излизаше! Едно, две… пет… осем…
„Осем! Е, осем по два — 16!“
Свитите пръсти на бай Нака показваха 16 разстреляни. И таз добра!
— Ячо, аз изброих само 16.
— 16 ли?
— Ето бе, брате: на всеки изстрел по един пръст, един, два… пет… осем… Хм! Има си хас да е избягал някой. Втаса тя тогаз! Току виж, описал е после всичко.
— Глупости, Нако. Смяташ ли и Дърленски?
— Смятам го.
— Ами двата изстрела преди него?
Кметът трепна. Да, той беше забравил първите два изстрела. И сви бърже още един пръст. Но веднага изблещи очи:
— Че каква стана тя: сега пък излизат 18! Ячо! Ячо бе!
— Остави, Нако, чакай.
Прокурорът следеше нещо долу. Кметът го задърпа:
— Господи! Грешка е станало, Ячо: 18 души са!
— 18 ли? Тогава може 18 да са.
— Но как, Ячо, в протокола бяха 17 — най-сериозно.
— Тогава 17 ще са.
— Но аз броих: 18 излизат, най-сериозно!
— Как ще излизат 18, Нако, като са били 17! Сбъркал си нещо, това е.
Нако запъпра ръце. Орех ли е броил, че ще сбърка — и таз добра!
— Това е човешки живот, Ячо!
Но кмет и прокурор трепнаха: долу някой каза високо:
— А бе — 18 излизат!
Агентите влачеха трупове от овощака, някой ги броеше и повтори пак:
— 18 са, истина!
Кмет и прокурор се озоваха долу. Полковник Гнойнишки ги сгриза с поглед:
— Да се преброят труповете! Срамота!
Агентите ги запремятаха. Не, те не бяха по-малко!
— 18, г-н полковник.
И таз добра… Ръката на Гнойнишки заигра по мустаците.
— Поручик Рибаров, как трябва да се разбере това: вие ни давате 18 трупа?!
Човекът с широкополата шапка изплю залепената на устните си цигара:
— Щом са 18… толкова ще са били, г-н полковник.
— Ха сега де!…
Кметът пристъпи.
— Хм, 18 са, и аз толкова ги изкарах, Гнойнишки: истина!
— Молчат!
Гнойнишки махна с ръка и викна старшия стражар:
— Я бе измъкни от грамадата тук трупа на пристава Миндилев: с него стават 18. Хайде!
Старшият изкозирува:
— Трупа на пристава ние отнесохме още снощи у дома му, г-н полковник!
Гнойнишки позеленя. На какво приличаше това наистина: труповете трябваше да бъдат 17.
— Да се преброят пак! Веднага!
…Не, труповете бяха 18! И не можеха да станат 17 — по никакъв начин!
Гнойнишки разпери ръце. А пристъпи и Кандилев, запасният майор:
— Господин полковник, осмелявам се да доложа, че ние сме взели протоколно решение само за 17 души. Прочее, аз отхвърлям от себе си всяка отговорност!
…И с право, разбира се. Гнойнишки се облегна на сабята си. Така е, отговорността пада върху тоя, който е съставил списъка. М-да.
— Шефът на полицията! М-да… И толкоз по-добре! Великолепно! Сега вече е свършено с него — с тоя мерзавец, да!
...........................................................................
Бай Нако протри ръце. Тя ще стане сега една… И запреде по стълбите след Гнойнишки. Тоя влезе при кривоокия — в спалнята на Мичето. Да, тя ще стане сега една…
Бай Нако поднесе цигара на адютанта и залепи ухо о ключалката.
В коридора се яви и Ячо, прокурорът. Обущата му скърцаха. Бай Нако размаха ръце зад гръб — да не шуми Ячо!
И след малко отскочи като ударен.
— Господи, дядо Рад убит! По погрешка убит, ай-й-й!
Кметът стискаше дебелите си бузи и се залюля. А като стигна срещната стена, приклекна с опрян о нея гръб.
— Миличкият, миличкият дядо Рад!
Ячо, прокурорът, разбра: убили са наред с другите и стария черковен певец дядо Рад. Но как е попаднал той между навързаните в овощака! Странно. Впрочем, така е то, щом се игнорира правосъдието, да, да.
И поднесе на съкрушения бай Нако цигарка:
— Запали, Нако. Станало сега. Хм, просто глупаво. Запали де!
— Остави, брате… Ти знаеш, ех! Това е нечувано злодеяние.
— Да не ти е нещо роднина старият псалт, а, Нако?
Кметът заплака. Роднина, хм, роднина!
— Роднина е ни-нищо, Ячо! Е-ех! Ако съм аз днес грамотен човек, да знаеш, дължа го на дядо Рад! Да. И ако още знам молитвичка някоя, от него съм я научил, от него, да! И песенчица ако помня, да, и песенчица даже, пак от него е!
Бай Нако извади носна кърпичка и се осекна.
— И каквото добро е още останало в душичката ми, Ячо-о… и ако е останало още нещо добро в душичката ми, Ячо-о, от дядо Рад е, от дядо Рад… от неговата златна устичка е — златна, златна — е-ех!