Бай Нако се съкруши съвсем. И Ячо го подигна насила: не биваше кметът на града да е приклекнал до стената тъй, като селянин по съдилищните коридори.
— Стига, Нако. Станало сега. Ха запали.
И Нако запали цигара, засмука, а после сви език на фунийка до самого ухо на Яча:
— Ячо, да знаеш, те ще разстрелят и нас, само да видиш!
— Кои бе?
— Военните, кои.
— Мълчи, и стените имат уши.
Бай Нако се пообърна и засмука пак цигарата. — Миличкият дядо Рад! — А те ще разстрелват, военните, каквото и да мисли прокурорът, да. Ц-ц, миличкият дядо Рад!
— Хм, виждам го — пред очите ми е и сега, Ячо: бедничкият дядо Рад! — Дай ми още една цигара. — Да, седим ние по ризки в школото — все край стените, на пода — де още чинове! Седим, а той ни разказва, разказва — все за Панагюрското въстание! Как са се били с турците първия ден, после как втория… И крили се сетне по таваните — седмици, седмици, — все по таваните — е-ех!
…Вратата на Мичината стая се открехна, показа полковник Гнойнишки гръб и викаше:
— Ще отговаряте! Да се разстрели старият черковен певец на града, не, това не може да се прости! Аз още утре ще ви предам на прокурора, още утре!
И тръшна вратата пак, защото кривоокият се оправдаваше нещо.
Бай Нако заискри очи. Ще види той сега — началникът — кой кум, кой сват. И задърпа ръкава на прокурора:
— Ячо, защо да го предават на теб, а? Откажи! Има ли сега съд за другите? В камион и хайде!
Прокурорът сви с език цигарата в ъглеца на устата си.
— Бе те нека ми го дадат, че тя е лесна…
… Полковник Гнойнишки отвори пак вратата и се изплю.
— Няма вече кум и кумец, батинка: картечница за теб, картечница!
Пресрещнаха го прокурорът и кметът:
— Как е станало това, г-н полковник — как е могло да стане?
— Кое бе, Ячо?
— Разстрелване без присъда, моля ви се!
— Де холан!
Бай Нако разпери ръце:
— Но, Димо, дядо Рад е ветеран от Панагюрското въстание!
Полковникът го сгриза с очи. — Ветеран — дядо Рад, — а е способствувал тази нощ да влезе тук чета, да убие пристава Миндилев, да отвлече Мичето — да!
— Оставете, господа гнил народ, робски, подъл! Я вървете по мене!
...........................................................................
Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.
И кървите миришеха.
Жените, подкарани от предния двор, прииждаха по уличката, изпущаха отсечени писъци и скубеха коси пред кордона войници.
Сбиха ги в куп, оградиха ги каскети и заиграха камшици пак.
— Ще онемеете!
И онемяха.
Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата.
Изтегли полковникът сабята си и разля стоманен глас:
— Проклятие и храчки върху родоотстъпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място!
…Плюеха.
Камшици подкараха и жените.
Още малко — ще почнат и те.
Но зафуча над всички глави — полудя може би! — висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците.
— У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!
Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът й беше прегракнал, но изрева отчаяно:
— Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хай така сме ги късали от себе си!
Камшиците замряха над потръгналите жени. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грамадата от трупове — възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно!
Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление.
— Добре… И ти имаш право… Така да е: няма да плюете… Добре…
После потресе глава и разля тънък глас:
— Музиката! Да дойде веднага! Не-медле-но!
Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти.
Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:
— Хоро! Пайдушката! Веднага!
Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си.
— Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя!
Но Капанката — разкрачена, снажна, чорлава — залюля се като пияна. И изпищя:
— Убий, куче! Убийй!
Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар.
— На хорото, твоята…
Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си наново шия, поколеба се… Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника: