А шумолеше сеното горе, в сенника. И лъщяха, и се губеха в него големите котешки очи.
Предателска нощ, съвсем предателска!
Скритият в сеното не личеше: очертаваше се само главата му — в къдрава, като калпак, коса. Очите му се губеха в големи синини: бузите бяха разранени и висяха по тях кичури от оскубана брада.
Но носът му лъщеше — голям и гърбат.
Прошумоляваше сеното. И тогава можеше да се познае: човекът беше в сива куртка. Тя му стоеше хлабаво — не ще е негова. Но му помагаше да лежи на корем, облакътен в сеното и вторачен в сватбения салон на Карабельови, който светеше зад овощака. Къдрокосата глава на евреина се въртеше, за да наблюдава. И стъклата на бинокъла му блясваха и гаснеха в сеното като котешки очи. Той се уморяваше и захлупваше лице о шепи. Но не плачеше: тялото му беше в синини. Само — привиждаше му се може би образ. И плещите му потръпваха.
Да, на Иско се привиждаше навярно Мичето. Но отдавнашното, много отдавнашното: гимназистката — неоформена още, едвам наляла рамене. Тя навярно му се привиждаше. Защото душата бяга от погазения, от изнасиления, от омърсения образ. Класическата чистота и девственост не са измислени, види се. Нищо не е измислено в света!
…Впрочем, всичко това са глупости. Нека само се реши Мичето сега. И стига да се успее…
…През прозорците на сватбения салон се виждаха стражари: сноват с дълбоки кани — мъкнат вино от Карабельовите изби.
Иско поскръцваше зъби — в сеното. Там, у Карабельови, се радват на живота, блаженствуват… Опиват се още и още пияните от кръв и вино, от победи и страх…
...........................................................................
Да, там се веселяха: навремени избухваше смях. Кумът все по извиваше зелени очи. Постисва лакътя на кметшата отдясно и засуква мустаче наляво — към невестата. Но погледът му мери младоженеца. Той вече брои каните вино които сноват стражарите. Пази, боже, сляпо да прогледа.
— Какво се мръщиш, кумец. Карабельовата изба не се пресушава.
Мичето запъпра черни ресни. Полковникът постисна и нейния лакът.
— Я му дръпни пеша, булке: твое вино се точи, не негово.
Кривоокият се изчерви — ръката на кума не се махаше от лакътя на Мичето.
— Псе — кривоокият! Бива си го, не току-тъй е ходили в Македония. Впрочем, това може и да не е вярно. Кумът стискаше лакътя на Мичето.
— Кое и какво му хареса толкова, кумичке: очите ли?
Мичето се засмя. Но й бликнаха сълзи. И младоженецът засука мустак.
— Куме, много ме ядеш тази вечер — насред сватбата ми. Да не съм те нещо докундисал?
Кум и кумец си посрещнаха погледите току над високите гърди на Мичето. И полковникът дигна ръка върху масата. Очите му съвсем позеленяха.
— Не ръмжи. Пред кум се вода не гази. Земай чашата. Хей, чашите! За негово величество, ура!
…То ще се оправи, хе-хе. Всичко ще се оправи. Де можеше да върви тъй: да нямало и слугини! Че какво биха правили тогава господарките?
Кметшата — отляво на кума — разля сребърен глас:
— Не знам за господарките, но какво биха правили господарите без слугинчета.
В тъмния край на трапезата еснафите спускаха ръце под масата, която се люлееше от смях.
Охолно е на някои. Нищо. Но то ще се оправи, всичко ще се оправи. Че да можеше така: пипнат някого в лихварство и хоп — тояги по голо, плакарда на гърдите и хайде на показ из града…
Тц, тц, развратиха народа и това си е.
Пък всеки да притежавал само толкова земя, колкото ще можел да обработва с челядта си… А кой би коренил тогава драките и балканите?
…Смехът спря. Музиката бухаше навън. Адютантът на полковника стоеше чинно. Но очите му се открадваха, загледваше и той Мичето. Какви вечери се прекарваха тук, в тоя салон, само допреди седмица! То и тогава не беше удобно да се идва у Сашка Карабельов, но…
Мичето посрещаше погледите на адютанта и почваше да се отпуща. Тя даже пиеше. Малките й въглени очи присвито лъщяха.
Кметшата — от дясната страна на кума — съвсем беше свила тънките си устни. За харем е Мичето! За под ключ е проклетницата! За нея в Азия бегове биха се разорявали и шейхове биха воювали помежду си. Тц, наляла ония гърди, рамене, шия… зове мъжете, лови ги просто!
Кметът отсреща — бай Нако — четеше мислите на жена си и правеше очички на Мичето.
— Наздраве, Миче.
— Пий, бай Нако.
— Да си ни жива. За булката, господа! Тю-ю, налях се вече, невидяло се. А пък лепи ми се — да опустееше, — лепи се, каквото поема. Като че ли нищо не изхвърлям…
Кметшата се отпусна съвсем върху полковника: седи срещу мъжа си и тресе гърди.
Усмивка цъфна по устните даже на Мичето. Но бай Нако и засука подстригано мустаче. И тя залута поглед.