Не, какво става с Мичето, къде се тя намира и какво търси сред тези хора тук!
Тя си беше, разбира се, у тях си, в нейния си салон — с уголемените фотографии на покойните и родители, с виенското консолно огледало, с полилея за предстоящето в града електрическо осветление, с концертния роял и…
Устните на Мичето потрепераха, погледът й спря на братовата й фотография върху рояла.
„Заклан! Господи, няма да повярвам никога, никога!“
…Масата се люлееше от смях. Полковникът викаше:
— Май с бай Нако, тю-ю! Хем, че нищо не изхвърля.
Кметшата пак се повали на рамото му. Кметът зафюфюка. Къс, шишкав, без шия, с лице овално и на петна, с мазни кълба около очите, той гледаше накриво.
Забърка се светът, това е…
— Забъркахме се-е. Забърка се целият свят, казвам ви аз. А щом е така, както е, еж и пий. Еж и пий — и не знам какво още. И едно и половина отгоре — пфу.
Кметът поизбели очи към дясната ръка на полковника, която се криеше под масата. И той я дигна. Кметшата загриза с поглед мъжа си. Смехът заглъхна. Но Ячо, прокурорът, се закикоти. Мълчеше досега, а изведнъж пипна очилата си и прихна. Висок, дългообраз, жълт-зелен, с големи уста и с големи уши, той заподскача на стола си.
— Пр-ки-ки-ки! Бързай, бай Нако, тичай край Марица, девета разкладка е тамока — пр-ки-ки-ки! Еж и пий и не знам какво още, пр-ки-ки-ки!
Масата онемя. Полковникът засука мустак.
— Намери го… Де у бай Нако сърце, да слезе сега край Марица, макар мястото му да е там…
Прокурорът заподскача още по-весело.
— Пр-ки-ки-ки! Свои ти бяха, управител им беше, тичай сега, пр-ки-ки-ки! Тичай, помана е тамока — и няма кой да ми списва вестник, — пр-ки-ки-ки!
Полковникът позеленя и стана. Очите му стреляха бай Нака.
„Вестник им списваше — мях с мях!“
Изправи се до прозореца. Стегнатите му в парадния мундир плещи потръпваха. Мазник — бай Нако! Управител им беше. Партизанин. Това са те — всички. Исти, исти, глисти! Шарлатани, балагани, шарлагани — всички! Плюли са си в устата — хиляда души, не повече в цялата страна — въобщем не повече и няма кой да им се съпостави. Но ще видят те впоследствие…
Трапезата немееше. Г-н Ешуа вече не галеше Мичето с очи над очилата си. Хе, карат се — полковникът и кметът! Нищо. „Жена на кмет бърка. А хубав жена — пц! Хубав-ав.“
Г-н Ешуа загледа с ъглеца на очите си кметшата. Облегнала се е тя на масата и примижала. Презира и обича. Всички презира и всички обича. „Хе-хе, хубав жена, пц…“
„Карат се — кмет и г-н полковник: е, що-о? Преди, кога кмет бил управител… и Ньой изпъдил г-н полковник… и кмет назначил г-н полковник на жилищна комис… хи-хи, г-н полковник — хоп с два нога на капан: рушвет, пъц! Е, що-о? Полковник целунал ръка накмет и — фертик!“
Г-н Ешуа разбираше това: цял живот ще се карат — полковникът и кметът — и пак ще са заедно: — жената ги държи. „А хубав жена — пц!“
„Сега — добро. И гешефт, и всичко добро.“
Нека само Ехова даде и плодородие…
Но г-н Ешуа трепна. Изправеният до прозореца полковник се разтревожи и повика с пръст младоженеца. Те се вторачиха навън, в нощта. Полковникът натърти:
— На, там, кумец, в оня сенник, зад овощака. Не блещи ли? Какво, а? Котешки очи ли са или бинокъл?
Бинокъл? Жените около трапезата се протегнаха към прозореца. Но началникът, вторачен в нощта, поклати отрицателно глава.
— Няма куме такова нещо.
— Ти ще видиш! Не друг, а ти. Остави. Чий е тоя сенник, а?
— На Капанови — обущари едни.
— Да се срине.
— Скривалища са те — всички сенници, обори, сайванти и так далше. Да се сринат!
— Добре де. Но как ще се препитават хората, куме?
— Да пукат — хората.
— Ха-ха. А данъци кой ще плаща.
Данъци! Той ще мисли за това — кривоокият!
— До утре — тоя сенник — да се събори! Преследвай противника до окончателното му изтребление!
3.
Дядо Рад пипаше врата си в тъмния коридор долу: потриваше бръчките си, пламнали от затилъците на Миндиля.
Той си е сам крив, разбира се: трябваше да си свива езика. Виното го забърка, виното. Инак защо е панагюрец, ако не ще има и толкова хитрина. Време ли е да плещи човек сега, когато брат брата коли.
Старецът шареше по пода на колене: търсеше очилата си. Цафна тя — ако са се строшили… Тю, за срамотата… Не, той дядо Рад капка вино в уста не ще тури. И ще си свие езика, съвсем ще го свие, просто ще си го глътне.
Ръцете му напипаха някаква врата, тя се открехна и Карабелица изпружи шия:
— Кой е-е? Кой дойде-е-? Сашка ми доведете, моя писан левент, учен, та умен, най-учен и най-умен!
Дядо Рад попълзя на четири.