— Нали то-това му и-изяде гла-а-вата. Кара-рабе-ли-це! Що му е тря-трябвало учение? И що му е тря-рябало у-у-ум.
Старата сграбчи сахана до възглавието си и заблъска пода:
— Внука си искам да видя! Дайте ми го-о! И няма да умра, докато не го ви-идя!
Ще умреш, ехе, и още как! Дядо Рад гледаше връстницата си, жълта като смин. А каква хубава беше тя някога ху-бава, е-ех!
И панагюрецът се заогледва плахо, че току се припя пак.
— Заклан е, Карабелице! Заклан е ма! С други триста него, с други три хиляди като него — все млади и зелени. Господи! Заклали го — ху-ху-ху! Драли ги като ярета… че зимали страна на сиромашкия народ — ху-ху-ху! На сиромашкия народ ма, Карабелице — ху-ху-ху! А грях е това, господи — грях ли е, ху-ху-ху! Грях ли е хо-о, звярове побеснели — ху-ху-ху! Ху-ху-ху!
Старата чорбаджийка избели помътнели очи. И ръцете й се отпуснаха по двете страни на одъра — тежки като велиденски свещи.
Плачът на панагюреца изби в кашлица.
Отърча изплашена слугинята Марга, погледа й плесна ръце. Тя разбра, то беше ясно. И хукна — блъсна се о стълбите в коридора.
Божа проклетия — йоох, сватба и опело в един ден! Чорбажийката ми душа бере, йоох!
Наскачаха жените от сватбената трапеза при кухнята. Но Миндиля — приставът — ги скова. И се яви сам в покоите на умиращата. Дядо Рад още кашляше. Миндиля огледа старата и възправи стареца.
Дигай се, старо куфало, какво си се скашкал. Върви да намериш оцет да опомним жената.
И го изтласка навън.
Миндиля знаеше кое как трябва. Той прошари с две ръце под възглавието на умиращата, напипа кадифена чантичка със седефена дръжка и се задъха, докато прибере съдържанието й в задните джобове на куртката си. После вмъкна чантичката пак на мястото й — под тежката глава на чорбаджийката.
Оцетът, който донесе дядо Рад, не дотрябва: умиращата запъпра клепача. Можеше, разбира се, да й се втикне малко оцет под носа. Но каква полза. И защо. Много е дотрябвало на света да живее още Карабелица. Дядо Рад беше пристъпил опулен, но Миндиля му отблъсна ръката.
— Остави! Не трябва! Не видиш ли, душа бере. И по-добре!
Миндиля не се вълнуваше.
А слугинята Марга беше вече пропълзяла по стълбите в горния етаж. И бледа, чорлава, втурна се в салона. Не можеше нищо да й се разбере, то се знае. Но Мичето пребеля и писна: „Стара майко!“
Глупачка слугиня! Диване такова — просто да я пребие човек! Умряла Карабелица — чудо станало! И утре е ден ще я погребат: не можеше ли да се премълчи? Каква брачна нощ ще е то, след всичко това… Впрочем…
Сватбарите обориха чела.
Но Мичето се опомни и блъсна околийския, да я оставят на скръбта й, да я оставят!
Обхвана я обаче и кметшата. Запрегръща я и зацелува. Да дойде на себе си Мичето, миличката! Умрялата — умряла! Ще я измият утре, ще я облекат и ще я погребат.
— Миче, гълъбче, не си разтуряй сватбата, тъкмо се поотпуснахме!
Мичето заискри очи. Досети се може би какво трябва сега. И залута поглед по гостите — тъмна в лице, устните й треперят. Ще им кресне навярно да се махат. А-а, да се махат!
Полковникът, извил ръка на хълбок, гледаше младоженеца. И по устните му играете виното, което беше пил.
„Фит с фит!“
— Какво се пинкавиш, хей! На тебе казвам, кумец, върви да приклопиш очите на баба си. И потършувай под възглавието й, да те не преварят.
Кривоокият се сепна. И повлече жените. А по стълбите ги изостави.
Приставът Миндилев вече излизаше от стаята на старицата. И прибра нозе.
— Не е още умряла, г-н началник: душа бере.
…Умиращата посрещна зетя си с блуждаещи очи. Но тя спря поглед на дядо Рад.
„Този пък — лукова глава тук, хе!“
Трябваше да се бърза, разбира се. И затършува зетят под възглавието на старицата. Напипа кадифената чантичка, сви я в шепата си и метна ръка зад гръб.
Умиращата усети може би: запъпра пръстите на мъртвите си ръце.
А Мичето вече пищеше из коридора:
— Кому ме остави, стара майчице!
Зетят кипна:
— Що не викнеш повече! Викни, да те чуе целият град! Миче, на теб казвам, престани! Престани де! Е-е?
Кривото му око я гледаше разширено. Но Мичето го не виждаше сега: отблъсна ръката му и се повали над умиращата.
— Не мога вече, бабинко! А-а, не се живее вече! Земи ме със себе си! С тебе искам да умра, стара майко — с тебе!
Сотир я обхвана. Дойде му може би и да я целуне. Той я обичаше, когато тя ревеше от мъка, когато пищеше отчаяно. Но се съвладя: отстрани я само от възглавието.
И застиска окочанелите ръце на старицата. Даже й се усмихна.
— Дай си, майко, сърце. Ще повикаме утре поп да те причасти. Нали и то трябва. Дай си сърце. Не се то умира тъй лесно, гледай си работата.