Карабелица избистри едното си око. Но гледаше вече от оня свят. Замърдаха обаче и устните й: казваше нещо. Наведоха се всички. Зетят разпери ръце.
— Какво, а, бабо? Кажи! Имаш ли — вложени — някъде в пари? А? Пари, казвам, да си скрила някъде, а? Парии!
Старицата зафъфла. Околийският се обърна към дядо Рад:
— Свате, слушай добре!
— Аз слу-слушам.
Кметшата се проточи цяла над одъра.
— Кажи, Карабелице, ей, всички сме тука!
Старицата изви гаснещо око към всички, спря го на внучката си и раззина уста:
— Се-ме-то ви да-да изс-с-с-съхне.
Кметшата отскочи. Околийският стоеше втрещен.
— Ка-какво каза?
Мичето натика в устата си цялата мокра от сълзи кърпичка, която стискаше.
А на старицата олекна: заклопи тя очи и отпусна лице като причастена. След малко долната й челюст изтрака…
Смъртта се възцари. Но околийският не й повярва: наведе огледалце до устните на умрялата. Стъклото остана чисто. Да, спряло беше онова, което замъглява огледалото и слава богу.
— Хайде сега горе! Сватбата продължава!
Околийският държеше зад гръб ръката си, която стискаше празната кадифена чантичка. Дали не я е претършувал дядо Рад? Или приставът Миндилев може би?
Кметшата обгърна Мичето. — Нямаше какво, разбира се не можеше да се разтури цяла сватба за умрялата! Но Мичето писна. Кривоокият кипна пак. И завика слугинята — все с ръката зад гърба:
— Марга! Марга ма!
Иване! Кой знае къде се е свряла и реве. — Марга-а!
4.
Заходи мъртвец из слепите улички, изреди вратите и влезе в дворищата. Тъмните сенки на махленските хлапета изчезнаха от клоните на черниците, спря глъчката по стоборите, затаи дъх животът.
Снажната Капанка разля дрезгав глас още от пруста:
— Наказа ги господ! Карабелица издъхнала насред сватбата!
Старият Капанов се прозя Виж ти, наказал ги бил господ.
— Той е с тях ма, какво ти разбираш с женския си ум.
Събчо се изсмя и скочи:
— Я ставай, тате, все ще намерим кръчма, да пийнем за лека пръст на чорбаджийката.
Ще намерят те, тъй било лесно сега: току се стреля из улиците сянка се мярнала някъде или е хукнал някой да бяга…
Снажната Капанка се мръщеше.
Я си налягайте парцалите!
Току какво разбира тя, старата!
— Кой е луд ма да ходи по това време из улиците?
Обущарите — баща и син — прекосиха своя дълбок двор, изгубиха се в обора и се явиха в сенника горе. Отдясно е овощакът на Карабельови, а назад — Сакъзлийчината бахча, която извежда в ракъджийския сайвант на Дрангазовата хумба. Знаеха си пътищата обущарите.
Събчо затърси подвижната стълба, за да слязат в Сакъзлийчина двор И му се стори, че нещо изшумоля в сеното. Но какво можеше да бъде! Стълбата обаче липсваше. Младият обущар се удиви. Затърси пак. И зина: стълбата беше спусната към Сакъзлийчината бахча!
— Тук е тършувал някой! Да не ни изнесат сеното, та те?
Старият се прозя пак.
— Не ставай диване, Събчо, кому е сега до сено.
И се спусна по стълбата. Събчо изпсува. И също се спусна. Изкла се светът, а той се загрижил за сеното си. Нека го огън гори!
Посребрените в бялата нощ преходи из дворищата се оживиха: издадоха се, като лалугери, женски глави. Събчо схвана нещо. Но старият Капанов вървеше обущарски приведен.
— Тате, тук става нещо!
— А?
— Я там, жени се крият!
— Жени ли? Да се крият. Нам що.
— Бе то… току виж, пак се е стоварило върху нашите глави…
Старият дигна чело. Но те вече извиваха към Дрангазовата хумба, та лалугерите по дворните преходи се бяха изпокрили.
— Какво още би се стоварило върху главите ни, Събчо? Не ще е по-страшно от умирачка. А беки с нас светът ще се свърши. Пък и да се свърши! Дано се свършеше — ваджишкият!
Марга, слугинята, разстрои сватбеното тържество. Глупачка. И избяга по задния вход: приклекна до стъпалата — пред овощака.
„Йоох, Сашо-о, Сашко Карабельов, де да си, че да оплачеш старата си ба-ба!“
Тя редеше глухо в бялата затаена нощ. А сенките на овощака се бяха прегърнали и висяха като надгробни ангели.
— Марга! — Ст!
— Я-я! Майчице, кой си ти?!
— С-ст! Много здраве от Сашко.
— Леле!!
— С-с-т! Иди веднага да пришепнеш на Мичето: чакам я?
— Бах! Тука ли?
— С-с-т, тука. Ще й пришепнеш само на ухото. Никой да не види и да не чуе! Хайде…
Но Марга не можеше да прекрачи. И човекът — дългокос и тъмен като високата и тъмна сега Карабельова стряха — я пригали. Слугинята притисна глава о широките му гърди.
— Йоох, де ми го господарчето — Сашко, — кам го-о?
Непознатият й позатисна устата, после и погали увехналите бузи, изтри й сълзите и допря устни до набръчканото й чело.