— Върви, Марга. Помогни да спасим поне Мичето. И бъди юначка: в теб ни е надеждата сега.
…Кметшата беше отвела Мичето в мутвака, да си поплакне очите, а сама се повърна, да проследи кривоокия. Той ще опипа украшенията на старата тютюнджийка, то се знае!
Сотир, заключен в мъртвешката стая, пухтеше. Кадифената чантичка със седефената дръжка беше пуста. Една златна карфица само, с коралова топка, убоде дланта му и той я изтегли. Забила се в дъното на чантичката и затова е изостанала, разбира се.
— Да оберат околийския началник! — Лицето на кривоокия пребеляваше и позеленяваше. Отмести той отново трупа (главата висна от одъра) и затършува наново — треперещ, жаден. Но нямаше нито един-едничък златен пендар.
Трупът можеше съвсем да се хвърли на земята, разбира се. Как? И ще я тачи още! — Сотир посегна. Но се досети, че украшенията можеше да са пришити в самите дрехи на Карабелица. Умиращите винаги се мъчат да отнесат всичко със себе си.
И запипа пак треперещ, жаден. Разкъса старешката антерия, намери вързоп книжа, заразлиства ги. Тапии… крепостни актове…
Кметшата се задъхваше вън, пияна от любопитство.
Марга я съзря и се мушна в мутвака. Тя трепереше:
Сашко е вън, чака, господи? Как да обади това на Мичето?
А Мичето — закрила лице о стената — хлипаше, сама в нощта, в живота, в света.
Марга се опули пред нея. И се прекръсти: очевидно, божият пръст й помагаше сега. И натисна устни с показалец:
— Ш-ш-ш-ст!
Момичето не можеше да разбере. Марга ще да се е по-бъркала. Впрочем все едно.
Слугинята обаче се притисна о нея — любеща, вярна:
— Сссш, скорро! Сашко е! Чакат те! Сссш, вън те чакат!
Това можеше да възкреси и мъртвата Карабелица, разбира се. Мичето тръгна унесена. Сашко жив! И се досети: угаси лампата.
Но вън тя настръхна: видя кметшата пред мъртвешката стая. И покойната й стара майка, и кривоокият, и сватбата горе — всичко се преплете наново в съзнанието й. Но обхвана я Марга (даже и затисна майчински устата) и я повлече под стълбите в черния вход.
Блесна бялата нощ. И пак се замрачи пред двете жени изпъкна голобрадият исполин.
Не всекиму и не винаги се случват такива срещи! Да. Мичето протегна пълни с любов ръце, а главата си метна назад ужасена.
Без страх, Карабельова.
Непознатият я гледаше със светли очи. И не беше страшен.
— В овощака ви чака Иско.
— Иско?
— И други още. Бихте ли тръгнали с нас?
Светлите очи на исполина се нещо вглъбнаха. Той се съмнява може би дали Мичето ще тръгне с тях. Тя се вторачи в него — и не писна. Впи само мъничките си пръсти в коравата му ръка и простена:
— Водете ме! Ох, водете!
Марга, слугинята, трябваше да изостане, разбира се.
...........................................................................
В предния двор музикантите бяха онемели.
Миндиля, висок и смешно тънък, се беше повъртял пред тях и после кривна по тясната уличка край дома, където беше курникът. Ръцете му не трепереха. Само се беше малко повдетинил човекът. Че кога е пипал той — и кога е чувствувал свои — такива брилянти обици, златен емайлиран часовник с троен ланец, пръстени (три — единият цяло змийче с диамантни очи) и още накит пендари, цял накит!
Попревит сега, висок, той изкриви фуражка:
„Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба! Не съм си намерил децата на пътя!?“
И се заогледва. Знаеше човекът кое как става! Трябва сега да укрие скъпоценностите.
Уличката между дома и високата дворна стена беше циментирана. И нито покъщния зид, нито по стената личаха цепнатини. Само тръбата за дъждовната вода от покрива зееше широко, но — ще завали дъжд… или деца ще бръкнат…
Да, приставът се беше малко вдетинил. Закърка обаче от курника петелът и Миндиля се опомни: огледа всичко, спокойно решен, и се изгуби в овощака зад дома.
Ще изкопае дупка и ще зарови нещата.
Ще ги завие предварително в кърпа, разбира се.
И ще затисне мястото с плоча или с по-големичък камък.
Миндиля знаеше кое как трябва!
Вишните бяха още кичести и тъмнееше под тях. Миндиля излезе на светло — търсеше камък. И се озова пред темелния зид на Капановия сенник.
В зида зееше голям пробив и от него се подаваше нещо, което се скри светкавично като глава на гигантска костенурка. Котка трябва да беше, какво ще е друго. Миндиля се удиви повече на пробива в стената: кой ли е събарял тука? Но това ли беше важно сега! И забърза: избра подходящ камък и се изгуби пак в овощака.
Из пробива се подаде главата на гигантската костенурка и заследи пристава. Какво търсеше сега това куче тук?
Миндиля спря до кривата крушка. Огря го голям сноп лунна светлина. Изтегли от кръста си нож и се наведе.