Иско почна да се вълнува. Какво ровеше наистина това куче сега там, тоя пристав? Младият евреин се наведе, окършавен от болки по снагата си. И се изправи пак: следеше пристава. Хм, да не е в синини тялото на Иска! Приставът беше само на десетина стъпки от него. Ще го издебне изотзад и…
Иско не беше човек убивал. Нито му е минавало някога това през ума. Но сега той можеше.
Да, сега можеше!
И се развълнува.
А нямаше време, всеки миг би се задала откъм дома Мичето — и всичко в света.
Хм… А ето — размахал се беше сега — в овощака там — клатушкаше се като махало — тоя пристав! Не, наистина какво вършеше това куче тъкмо сега тук?
Иско се задъхваше. И запълзя. Трябваше да действува.
А Миндиля — тънък, висок и превит надве — въртеше с една ръка ножа — дълбаеше земята, а с другата се държеше о кривия дънер на крушата. Той беше унесен в работата си. Иско трябваше само да пропълзи хладнокръвно изотзад и да му пришепне „горе ръцете“. — Да, защо непременно да го убие? Ще го плени! Нима това ще е по-мъчно, отколкото самото убийство…
Откъм дома обаче се чуха стъпки. И Иско разкри обятия, готов да прегърне целия свят. Очите му виждаха из овощака очертания на силуети, каквито там още нямаше. И узрялата в младия евреин тъмна воля да убие се стопи.
Това не беше странно, разбира се. Инак Иско трябваше сега — тъкмо сега! — да се обземе от свирепост. Да. Не бяха ли тези кучета — тоя пристав там и ония кръволоци горе, — които избиха света, измъчиха до смърт самия Иско и поругаха Мичето… сред бял ден я поругаха… пред очите на целия град…
Разкривеният от болки по тялото къдрокос момък затаи дъх: допитваше може би сърцето и душата си. Но това не излезе нищо. Той просто забрави пристава, който все още дълбаеше земята на няколко стъпки от него. Забрави Иско къде е и какво му предстои. И се изправи.
Странен човек! Не, хората си са различни. Впрочем, те все пак си приличат — поне в някои случаи. Светулки са, когато се влюбят. Губят се в нощта на живота като блуждаещи огньове. И са мили, трогателно мили. Особено сметливите евреи. Те, бедните, когато се влюбят, се вдетиняват дотам, че трябва просто да ги вземете на ръце, като пеленачета.
Из овощака се замярка наистина дългокосият: водеше Мичето. Иско ги отличи съвсем ясно. И съзна, че трябва да се опомни: приставът можеше да се обърне всеки миг.
Но не дотрябва — за щастие, — нищо не дотрябва. Дългокосият в овощака се отдели от Мичето. И запъпла като дебнещ звяр. А Иско се вцепени съвсем.
Миндиля, приведен до дънера на кривата круша, късно счу стъпките, които го наближаваха. Той не свари да се изправи: обърна се само. И зина ужасен. А после инстинктивно се блъсна с рамо о дънера. Бедният, даже не гъкна: вцепени се само опулен. Впрочем, с кого ли не би било същото: страшна беше цевта на пистолета в ръката на дългокосия и още по-страшни бяха вторачените му сини очи.
— Горе ръцете.
Миндиля изтърва ножа и дигна ръце като на гимнастика. И зачака — покорен на съдбата. Той е и сам хора убивал, та знае: ако викне, лошо; ако не викне, пак лошо. Прочее, трябваше да се печели време. Миндиля знаеше кое как трябва!
Обаче изведнъж положението се влоши. Мичето, което беше спряло в гъстия овощак, не издържа: полюля се и се повали като труп.
Миндиля чу, плещите му потрепераха, но не посмя и да се обърне: остана с дигнати нагоре ръце. Нападателят му обаче схвана с ъглеца на очите си станалото и прехвърли пистолета от дясната си ръка в лявата. После се наведе до ухото на Миндиля.
— Снеми ръцете!
Миндиля се подчини като автомат. А едновременно съзна, че положението му е безнадеждно: челюстите му изтракаха. Но след това той вече надали запомни нещо: върху сляпото му око отдясно се стовари тъмна вечност.
Ударът беше тежък. Миндиля — тънък, висок — се повали като покосен.
И сенките на дръвчетата се сгъстиха. Помръкна бялата нощ. Над овощака се простря зловещо гигантско крило.
5.
Сотир Иванов въртеше кривото си око от ярост. Мъртвата Карабелица беше обрана, той нищо не намери нито у нея, нито в чантичката й, нито по одъра, нито в цялата стая, нищо!
А! Да оберат него, Сотира Иванов!
Миндиля се е скопосал, разбира се, приставът: негова работа ще е това: той посрещна Сотира одеве пред прага на мъртвата…
„Душа бере, а?!“
И с широки стъпки началникът прекоси коридора. Ще му избегне той, Миндиля, ха-ха! Вдън земя да се е скрил, Сотир ще го намери — охо!
Ако пък старата е предала скъпоценностите си на Мичето и тя ги крие, за да избяга с тях… в Америка да избяга…
„Нека се опита, да видим!“
Музикантите бяха прибрали инструментите си-и обясниха: приставът Миндилев се повъртял около тях и кривнал край дома в задния двор.