— Кога си получихте мобифона, Кейтлин? — пое щафетата Киз.
— В края на деня.
— Значи мобифонът ви цял ден е бил у госпожа Сейбъл, така ли?
— Да. Искам да кажа, не. Не цял ден.
— Ами къде тогава?
— Не знам. Когато ти вземат мобифона, после ти казват да си го вземеш от кабинета на директора. Върна ми го господин Стодард.
Гордън Стодард. Изведнъж всичко започна да си застава на мястото. Бош се бе вмъкнал във водния тунел и всичките детайли на случая се вихреха около него. Беше яхнал бистра и изящна вълна. Всички елементи заставаха точно там, където трябва. Стодард. Последната дума на Маки. Стодард бе учител на Ребека. Бяха се сближили. Бяха станали любовници и той й се беше обаждал вечер преди лягане. Всичко си идваше по местата.
Господин Хикс.
Хари се изправи и без да каже нищо, излезе, подмина отворената врата на директорския кабинет и се върна при рецепцията.
— Къде е господин Стодард, госпожо Аткинс?
— Току-що беше тук, но после излезе.
— Къде отиде?
— Не знам. Може би в стола. Казах му, че разговаряте с Кейтлин.
— И той излезе, така ли?
— Да. А, сетих се, може да е на паркинга. Каза, че днес си купил нова кола. Може да я показва на някой учител.
— Каква кола? Каза ли?
— Лексъс.
— Той има ли специално място на паркинга?
— Хм, да, отдясно на първия ред, когато излезете от коридора.
Бош се обърна и забърза към изхода. Коридорът гъмжеше от ученици, излизащи от стола за следобедните уроци. Хари си запроправя път сред навалицата, като набираше скорост. Скоро остави децата зад себе си и затича. Изскочи на паркинга и веднага зави надясно. Откри празно място с името на Стодард, написано с боя на тротоара.
Обърна се да се върне и да вземе Райдър. Тъкмо откачваше мобифона от колана си, когато зърна вдясно сребърно петно. Колата се носеше право към него и беше прекалено късно да се дръпне.
39
Помогнаха му да седне на асфалта.
— Добре ли си, Хари?
Бош треперливо кимна. Опита се да си спомни какво се бе случило.
— Стодард беше — каза накрая. — Връхлетя право върху мен.
— С колата ли?
Бош се засмя. Беше пропуснал тази част.
— Да, с новата си кола. Сребрист лексъс.
Понечи да се изправи, но Райдър постави длан на рамото му и го спря.
— Чакай малко. Сигурен ли си, че си добре? Никъде ли не те боли?
— Само главата.
Случилото се започваше да се прояснява.
— Ударих се, когато паднах. Хвърлих се настрани. Обаче видях очите му. Искам да кажа, гнева.
— Дай да ти видя очите.
Райдър го хвана за брадичката, за да провери зениците му.
— Изглеждаш ми наред.
— Добре тогава. Ще поседя тук за малко, а ти иди и вземи домашния адрес на Стодард от госпожа Аткинс.
— Ясно. Чакай ме тук.
— Побързай. Трябва да го открием.
Райдър се затича към училището, а Бош опипа цицината на темето си. Паметта му се проясняваше. Беше видял лицето на Стодард през предното стъкло. Гневно, разкривено.
Ала после, когато Хари беше отскочил настрани, бе завъртял волана наляво.
Понечи да откачи мобифона си, за да обяви директора за издирване. Нямаше го на колана му. Огледа се и го видя на асфалта до задната гума на едно беемве. Запълзя натам и го вдигна, после се изправи.
Зави му се свят и трябваше да се облегне на автомобила. Внезапно се разнесе електронен глас:
— Моля, отдръпнете се от колата!
Бош послуша гласа и тръгна към мерцедеса си. По пътя се обади в диспечерския център и обяви Стодард и сребристия му лексъс за издирване.
Затвори и закачи телефона на колана си. Стигна до мерцедеса, запали го и го премести до входа, за да е готов, когато Райдър дойде с адреса.
След цяла вечност тя най-после излезе и се затича към колата. Само че се приближи до лявата врата, отвори я и му даде знак да слезе.
— Не е далече. Къща на Чейс до Уинетка. Обаче няма да шофираш ти.
Бош знаеше, че е загуба на време да спори. Слезе и колкото можеше по-бързо, без да изгуби равновесие, заобиколи отпред и се вмъкна на дясната седалка. Райдър настъпи газта и излезе от паркинга.
Докато пътуваха към дома на Стодард, Бош повика подкрепление от Девънширския участък и се обади на Ейбъл Прат да го осведоми накратко за сутрешните открития.
— Къде отива той според теб? — попита началникът.
— Нямам представа. Ние обаче отиваме в дома му.
— Склонен ли е към самоубийство?
— Нямам представа.
Прат замълча: обмисляше информацията. После зададе още няколко въпроса за дребни детайли и затвори.
— Стори ми се доволен — отбеляза Хари. — Каза, че ако пипнем тоя тип, това щяло да превърне лимона в лимонада.