— Хубаво — усмихна се Райдър. — Можем да вземем отпечатъци от кабинета или дома на Стодард и да ги сравним с отпечатъците под леглото. Тогава няма да има значение дали още е на свобода.
— Не се бой, ще го заловим.
— Как мислиш, Хари, Стодард и Маки заедно ли са го извършили?
— Не знам. Но си спомням оная снимка на Стодард от годишника. Изглеждаше доста строен. Може да е бил в състояние да я пренесе по склона сам. Никога няма да разберем, ако не го открием и не го попитаме.
— Най-важният въпрос е каква е връзката между Стодард и Маки.
— Чрез пистолета.
— Знам, това е очевидно. Искам да кажа, откъде е познавал Маки навремето? Къде е пресечната точка и как така го е познавал достатъчно добре, за да получи пистолета от него?
— Мисля, че това през цялото време е било пред очите ни — отвърна Бош. — И Маки ми го каза с последната си дума.
— „Чатсуърт“ ли?
— Чатсуъртската гимназия.
— Какво искаш да кажеш?
— Онова лято той доучвал в чатсуъртската гимназия, за да вземе диплома. В нощта на убийството алибито на Маки бил неговият учител. Или пък е било обратното. Може Маки да е бил алибито на своя учител.
— Стодард ли?
— Още първия ден той ни каза, че всички учители в „Хилсайд“ работели извънредно. Може и той да е работил в друго училище. Може да е преподавал на Маки.
— Много въпросителни, Хари.
— Затова трябва да открием Стодард, преди да направи нещо тъпо.
— Смяташ ли, че има склонност към самоубийство? Нали I каза на Ейбъл, че не знаеш?
— Не знам нищо със сигурност. Обаче на паркинга зави в I последния момент. Това ме кара да смятам, че иска да на-; рани само един човек.
— Себе си ли? Може просто да не е искал да смачка новата си кола.
— Възможно е.
Райдър излезе на Уинетка и увеличи скоростта. Още малко и щяха да стигнат до дома на Стодард. Бош мълчеше. Накрая Киз зави на запад по Чейс и видяха черно-бяла патрулка с отворени предни врати. Райдър спря зад нея и двамата изскочиха от мерцедеса. Бош измъкна пистолета от колана си. Партньорката му имаше право, че Стодард може да е пазел колата си, когато не го беше блъснал.
Входната врата на малката къща от епохата на Втората световна война зееше. Нямаше и следа от патрулните полицаи. Хари хвърли поглед към Райдър и видя, че също е извадила оръжието си. Бяха готови да влязат.
— Влизат детективи! — извика Бош.
И прекрачи прага. Отвътре някой викна:
— Чисто е! Чисто е!
Хари не се отпусна и не свали пистолета. Влезе в дневната, огледа я и не видя никого. Погледна масичката и забеляза разгънат брой на „Дейли Нюз“ от предишния ден.
— Излизат патрули! — извика някой от коридора вдясно.
След миг оттам се появиха двама патрулни полицаи. Държаха пистолети в отпуснатите си ръце. Сега вече се отпусна и Бош.
— Чисто е — съобщи полицаят — беше сержант. — Заварихме вратата отворена и влязохме. В спалнята има нещо, което трябва да видите.
Патрулните ги поведоха по къс коридор, който стигаше до баня и малка спалня, използвана като домашен кабинет. Влязоха в друга спалня и сержантът посочи продълговата дървена кутия, която лежеше отворена на кревата. В стиропорената подложка имаше вдлъбнатина с формата на дълго-цевен револвер. Оръжието липсваше. На леглото се валяше кутия от патрони.
— Той преследва ли някого? — попита сержантът.
— Сигурно само себе си — отвърна Бош. — Някой от вас да има ръкавици? Моите са в колата.
— Ей сега. — Сержантът извади кутия с латексови ръкавици от джобче на колана си и я подаде на Хари, който си ги сложи и вдигна кутията от патрони. Отвори я и измъкна пластмасовата поставка. Липсваше само един патрон.
Бош се вторачи в мястото, останало от липсващия патрон, и се замисли. Райдър го потупа по лакътя. Той вдигна глава към нея и проследи погледай до нощното шкафче от отсрещната страна на леглото.
Там имаше снимка на Ребека Верлорън, поставена в рамка. Бяха я фотографирали на зелена морава пред Айфеловата кула. Носеше черна барета и се усмихваше непринудено. На Хари му се стори, че изражението й е искрено и показва любов към човека, който я гледа.
— Няма го на снимките в годишника, защото е бил зад фотоапарата — каза Бош.
Киз кимна. И тя се носеше по водния тунел.
— Там е започнало всичко — каза тя. — Там се е влюбила в него. Моята голяма любов.
Известно време мълчаливо се взираха в снимката.
— Свободни ли сме, детективи? — накрая попита сержантът.
— Не — отвърна Бош. — Трябва да останете тук и да пазите къщата, докато не пристигнат криминалистите. И бъдете готови в случай, че той се върне.