— Искаш ли да разговаряш с мен? — попита Бош, след като свърши с формалностите.
Директорът се бе навел напред, защото ръцете му още бяха закопчани на гърба. Брадичката му почти опираше в гърдите.
— Какво има да си говорим?
— Не знам. Искам да кажа, аз нямам нужда от твоите приказки. Заловихме те. Поведение и улики — имаме всичко необходимо. Просто си помислих, че може да пожелаеш да изясниш някои неща, нищо повече. В такъв момент много хора просто искат да обяснят постъпките си.
Отначало Стодард не отговори. Колата се движеше на изток по Девъншир Булевард. До участъка оставаха по-малко от четири километра. Бош беше предупредил шофьора да кара бавно.
— Странно нещо — накрая рече директорът.
— Кое?
— Аз съм учител по естествознание, нали знаете? Искам да кажа, преди да стана директор, преподавах естествознание. Бях заместник-директор по учебната част.
— Аха.
— И преподавах на учениците си за ДНК. Винаги съм им казвал, че това е тайната на живота. Разшифровайте ДНК и ще разшифровате самия живот.
— Аха.
— А сега… сега, е, вие я използвахте, за да дешифрирате смъртта. Това е тайната на живота. И тайната на смъртта. Не знам. Всъщност не е странно. В моя случай по-скоро е иронично.
— Щом казваш.
— Човек, преподавал за ДНК, е заловен от ДНК. — Стодард се засмя. — Ей, от това става страхотно заглавие. Гледайте да им го кажете.
Бош се пресегна и отключи белезниците му. После ги заключи отпред, за да може Стодард да се облегне.
— В къщата каза, че си я обичал.
— Да. Обичах я. И още я обичам.
— Странен начин да го покажеш, нали?
— Не беше планирано. Оная нощ нищо не беше планирано. Наблюдавах я, нищо повече. Наблюдавах я винаги, когато можех. Постоянно минавах с колата покрай тях. Следях я, когато излизаше да се вози с приятелки. Наблюдавах я и на работа.
— И през цялото време си носил пистолета.
— Не, пистолетът беше за мен, не за нея. Но…
— Открил си, че е по-лесно да убиеш нея, отколкото себе си.
— Оная вечер… видях, че вратата на гаража е отворена. Влязох. Не бях сигурен защо. Мислех да се самоубия. На леглото й. Така щях дай покажа любовта си.
— Но си се скрил под леглото, вместо да легнеш на него.
— Трябваше да помисля.
— Къде беше Маки?
— Маки ли? Не знам къде е бил.
— Не беше ли с теб? Не ти ли помогна?
— Даде ми пистолета. Сключихме сделка. Пистолетът срещу дипломата. Аз му бях учител. Работех извънредно през лятото.
— Но оная нощ не е бил с теб, така ли? Сам ли я пренесе на склона?
Стодард се взираше някъде много далеч, въпреки че очите му бяха насочени към гърба на предната седалка.
— Тогава бях силен — прошепна той.
Патрулката мина през отвора в бетонната стена, която ограждаше гърба на Девънширския участък. Директорът погледна през прозореца, видя десетките патрулни коли и сградата на участъка и явно излезе от унеса си. Проумя положението си.
— Повече не ми се говори.
— Разбира се — отвърна Бош. — Ще те оставим в стая за разпити и ще ти повикаме адвокат, ако искаш.
Колата спря и Бош слезе. Заобиколи, изкара Стодард навън и го поведе в сградата. Детективското бюро се намираше на втория етаж. Качиха се с асансьора и там ги посрещна лейтенантът, ръководещ девънширските детективи. Бош му се беше обадил от дома на Верлорън. Стаята за разпити очакваше директора. Хари го настани да седне и закопча едната му китка за метален пръстен, завинтен за средата на масата.
— Чакай ме. Скоро ще се върна.
После го погледна от прага. Реши да опита един последен трик.
— Според мен разказът ти е измислица отначало докрай.
Стодард го зяпна изненадано.
— Какво искате да кажете? Обичах я. Не исках…
— Дебнел си я с една цел. Да я убиеш. Тя те е отблъснала и ти не си могъл да го преживееш, затова си решил да я убиеш. И сега, след седемнайсет години, се опитваш да ме заблуждаваш, че било различно, като Ромео и Жулиета или нещо подобно. Ти си страхливец, Стодард. Дебнел си я и си я убил. Трябва да си го признаеш.
— Не, грешите. Бях взел пистолета за себе си.
Бош се върна в стаята и се наведе над масата.
— Нима? Ами зашеметителят, Стодард? И той ли е бил за теб? Пропусна го от разказа си, нали? Защо ти е бил зашеметител, ако си щял да се самоубиваш?
Директорът мълчеше. Сякаш след изтеклите седемнайсет години беше успял да изличи зашеметителя от паметта си.