— Имаме предумишлено убийство и лъжа — продължи Хари. — Ти изобщо не си искал да се самоубиеш. Нито тогава, нито сега.
— Искам да се срещна с адвокат — заяви Стодард.
— Да, естествено.
Бош излезе, тръгна по коридора и влезе в една отворена врата. Наблюдателната стая. Лейтенантът и един от патрулните полицаи бяха вътре. Имаше два работещи видеоекрана. На единия се виждаше седналият в стаята за разпити Стодард. Камерата го показваше от горен ъгъл на помещението. Арестантът като че ли невиждащо зяпаше стената.
Образът на другия екран беше замразен. Това бяха Бош и Стодард на задната седалка на патрулната кола.
— Как е звукът? — попита Хари.
— Разкош — отвърна лейтенантът. — Имаме всичко. Свалянето на белезниците беше майсторски ход. Така лицето му се вдигна към камерата.
Той натисна един бутон и картината се раздвижи. Бош ясно чу гласа на Стодард и кимна. Патрулната кола разполагаше с камера, която се използваше за заснемане на транспортни проверки и превоз на задържани. За пътуването със Стодард вътрешният микрофон бе включен, а външният — изключен.
Беше се получило добре. Признанията на директора щяха да помогнат за приключване на случая. Бош не изпитваше абсолютно никакви притеснения в тази насока. Благодари на лейтенанта и патрула и помоли да използва телефона.
Обади се на Ейбъл Прат да го информира и се увери, че Райдър вече е добре. Каза, че му трябват екипи от криминалисти за обработка на местопрестъпленията в дома на Стодард и къщата на Мюриъл. И заповед за обиск. Съобщи му, че ще вземат отпечатъци на директора, за да ги сравнят със снетите под леглото на Ребека Верлорън. Накрая осведоми началника си за видеозаписа, направен по време на пътуването до участъка, и за признанията на Стодард.
— Всичко е убедително и документирано — приключи Бош. — Записано е на видео, че съм му прочел правата.
— Браво, Хари — похвали го Прат. — Мисля, че повече няма за какво да се безпокоим.
— Поне в тоя случай.
Което означаваше, че Стодард безпроблемно ще бъде осъден, но че Бош не е сигурен каква ще е оценката на неговата роля в следствието.
— Трудно се спори с резултатите — опита се да го успокои Прат.
— Ще видим.
Мобилният телефон на Хари започна да сигнализира за ново обаждане. Той каза на Прат, че трябва да затваря, и превключи на другото повикване. Търсеше го Маккензи Уърд от „Дейли Нюз“.
— Сестра ми слушала полицейската честота — настойчиво каза тя. — В дома на Верлорън били пратени патрул и линейка. Еми познала адреса.
— Така е.
— Какво става, детектив? Забравихте ли, че имаме сделка?
— Не съм. И тъкмо се канех да ви се обадя.
42
В кухнята в приюта на „Метро“ цареше мрак. Бош влезе в малкото фоайе на съседния хотел и поговори с мъжа зад прозорчето. Попита за номера на стаята на Робърт Верлорън.
— Няма го.
Нещо в окончателността на гласа му накара гърдите на Хари да се свият. Явно нямаше предвид, че Верлорън просто е излязъл.
— Какво искаш да кажеш?
— Че вече го няма. Направи го и си отиде. Това е.
Бош се приближи към стъклото. Мъжът четеше евтин роман и не бе вдигнал поглед от пожълтелите страници.
— Ей, погледни ме.
Онзи хвана книгата по средата, за да не си изгуби страницата, и вдигна глава. Бош му показа значката си.
— Да?
Хари се втренчи в уморените му очи.
— Какво означава това? Какво е направил?
Мъжът сви рамене.
— Дойде пиян на работа, а това е единственото правило, на което държим тук. Никакво пиене. Никакви пияници.
— Уволниха ли го?
Мъжът кимна.
— Ами стаята му?
— Стаята върви с работата. Както ти казах, вече го няма. Отиде си.
— Къде?
Мъжът за пореден път сви рамене и посочи вратата, която водеше към тротоара на Пета улица. Искаше да каже, че Верлорън е някъде там.
— Кога стана това? — попита Хари.
— Вчера. Вие ченгетата сте виновни, нали знаеш.
— Какво искаш да кажеш?
— Чух, че някакво ченге дошло тук, разправяло му някакви глупости. Не знам за какво е ставало въпрос, обаче се случи точно преди… нали разбираш какво искам да кажа? Пак започна да пие. И толкова. Знам само, че имаме нужда от нов главен готвач, щото човекът, дето ни го пратиха, не може даже да пържи яйца.
Бош не каза нищо повече. Излезе. Улицата навън гъмжеше от хора. Нощните хора. Ощетените и прокудените. Хора, които се криеха от другите и от себе си. Хора, бягащи от миналото, от нещата, които бяха и не бяха извършили.
Хари знаеше, че на другата сутрин вестниците ще публикуват историята. Но искаше да я разкаже на Робърт Верлорън лично.