Константин Константинов
Хотел „Ниагара“
Сезонът отдавна свърши, летовището е пусто. Върховете на околните хълмове са скрити в мъгла, мътносива като вата, напоена с вода. Тя стои така вече няколко дни — неподвижна, готова да се оцежда в невидим дъжд, който ще ситни цели седмици наред. Но планината е още суха и чака.
След обяд студен ветрец върти по шосето леки вихрушки от прах, парчета хартия и опадали листа. Сегиз-тогиз от напречната пътека се свлича волска кола, натоварена с вършини, и поема надолу към селото; заскърца някой капак на заключена вила и млъкне. Инак всичко е притаено, хладно, изоставено.
Само в двата големи хотела, чиито стопани живеят тук зиме и лете, е отворено. Чува се тиха глъчка, пушат комини. В дъното на площада, тъкмо срещу баните, с веранда на юг, е „Бел Вю“. Тук, над пресъхналия наполовина водопад, е „Ниагара“ — триетажна постройка с двадесетина прозорци, с градина и салон в партера. Дворчето-тераса над шосето, настлано с пясък, сега е покрито със сухи кленови листа, между голите клони на салкъмите съскат шушулки, в ъгъла една калинка е опулила алените си, като че изкуствени плодове, с черни зеници в средата. Мирише на прах, на тор, с който затрупват лехите, и на дим: някъде горят купища смет и гъст пушек стига насам.
Здрачава се. Още от заранта тоя неделен ноемврийски ден прилича на привечер и когато най-после в салона запалват електричеството, изведнъж става по-леко.
Откъм градинката влиза ниска, шишкава жена, наметната със зимно палто. Сяда на масата при тезгяха, слага си очила и разтваря започнатата книга. След малко насреща й се настанява седем-осемгодишно момченце с тетрадка за домашно упражнение. Това е семейството на стопанина. Детето е тъничко, светлооко, облечено в топъл пуловер. Жената има месесто космато лице и подрязани коси. Тя досега е седяла вън, в беседката, загледана към другия хотел, отдето се чува тропот и смях. Там от една седмица живее двойка младоженци, днес пристигнаха с автомобил други гости от гарата и сега са устроили веселба.
Тук салонът е почти празен. Само две маси са заети. На едната, в ъгъла, седи господин с голф и каскет и чете вестник — единственият гост от вчера, който утре заран си заминава. На другата — двама работници, които ремонтират съседната вила, пият ракия.
Зад стъклата вече се е стъмнило. През отворената врата влиза хлад и от време на време скоклива мелодия, която иде от „Бел Вю“. Там са навили грамофона и танцуват.
— Теодосий! — дига глава жената от книгата. — Пусни радиото!
Отзад, откъм вратата за кухнята, се появява висок възрастен мъж, строен и тънък като младеж. Лицето му е опърлено от слънце и вятър, спъстрените мустаци са късо остригани. Стопанинът на „Ниагара“. Той носи кожухче без ръкави, нозете му са стегнати във високи до коленете обуща, навървени догоре. Прилича на пътешественик, който всяка минута е готов да тръгне.
— Пусни радиото, клиенти има! — повтаря троснато жената.
Човекът отправя към нея дълъг мълчалив поглед, обръща се бавно и отново изчезва към кухнята.
Жената цяла се извива, гледа го с яд, докато излезе, и веднага след това скача. Отива до големия бюфет насред залата, завърта копчето на радиоапарата и се връща на мястото си. Изведнъж помещението се изпълва с проточените звуци на оперетна песен, като че не само дървената кутия, а цялата триетажна сграда кънти от музика.
Ала само след един миг иззад тезгяха изтичва мъжът, минава бързо през салона, спира апарата и се връща. Лицето му е настръхнало, изправя се за минута срещу жената, казва й нещо през зъби и свитите му юмруци потреперват.
В ъгъла пасажерът учудено дига глава. Вика хазаина.
— Защо го спряхте?
Мъжът се навежда към госта, мъчи се да бъде усмихнат и тихо отговаря:
— Извинявайте… днеска не може.
— Че защо да не може?
Очите на мъжа потъват навътре. Той преглъща, гласът му става съвсем беззвучен…
— Майка ми таз сутрин се помина…
— А-а! То друго тогаз!… Дума да не става… Не може, не може, разбира се…
— Извинявайте! — покланя се още веднъж стопанинът и се отдалечава безшумно.
Той се запътва отново зад тезгяха, към вътрешното помещение. Минава тясно, тъмно коридорче, спира се до вратата срещу кухнята и предпазливо влиза вътре. Стаята е малка, полуосветена и душна. На средата върху две маси е сложен ковчег, мъничък, като че за дете. В него, загубена в тежка селска премяна от тъмен плат, лежи дребна, пребрадена старица със скръстени като мощи ръце, в които е пъхната свещ. До главата й блещука кандилце. Няколко димитровчета, пръснати тук-там в сандъка, не скриват малкото трупче. Вощеницата треперливо осветява жълто чело, крайчеца на бялата риза около шията, хлътналата уста — целия този спокоен, чужд вече образ.