Мъжът се обляга на вратата, стои и гледа. Той не усеща мъка, само някакви парливи вълни, които извират, извират непрекъснато отвътре и го заливат цял. Гърлото му е свито и му се струва, че еднакво лесно е да заплаче или да се засмее. Една неусещана до днес милост го обзема: милост към това смалено, изстинало вече тяло и в същото време — бог знае защо — милост към момченцето, наведено оттатък над тетрадката си. Те, тримата, са едно неделимо нещо! Те — и нищо друго в света.
Кандилото пращи и гасне. Той сменя фитила, изправя се отново насреща и гледа. Допреди седмица тя седеше цял ден на скамейката, мълчалива, кротка, сключила ръце под черното си шалче. Тук го беше родила тя, в малката някогашна къщица с две одаи, едната от които даваха под наем на граждани, дошли за баните. Ей тази земя бе пазила тя за него, когато той се губи години наред из Америка, да си търси късмета. Заедно дигнаха те тая постройка и тогава тя беше тук господарката. Докато един ден, заробен в несвесен час, той доведе тук тая чужда жена, която взе нейното място, а старата слезе долу, до кухнята, пак там, дето бе някогашната къщица. Но и днес всичко тук беше нейно, и тая голяма сграда, и той самият, и неговият син!
— Теодосий!… Теодосий!…
Човекът трепва, тръгва заднишком с лице към ковчега и спира за миг до вратата. После излиза, като затваря безшумно, и отива оттатък.
— Стига си висял там! — изсъсква жената, която стиска книгата с две ръце и го гледа с извити очи през очилата. — Виж, пасажерът иска да вечеря. Че после да сядаме и ние… Утре цял ден има да се трепем…
Скоро всички се прибират, лампите угасват, хотелът изведнъж става пуст. В черната мълчалива нощ само водопадът бучи приглушено, като че е натиснат от мрака. Отсреща в „Бел Вю“ свети един прозорец. После потъмнява и той.
На сутринта мъглата се е спуснала доземи и мокри всичко. Студено е. Пред портата чака селска каруца с един кон. Теодосий запалва огън в кухнята, приготвя чай за пасажера. Жената и детето също сядат да закусят. Те, двамата с каруцаря, изпиват по шишенце коняк. Пътникът се разплаща и тръгва пешком към гарата. Жената и детето се обличат. Двамата мъже изнасят ковчега и го нагласяват в колата. Стопанинът заключва вратите. Тръгват. Пътят е покрит с рядка кал и лепне, от двете страни клоните на дървесата сълзят. Каруцарят води коня за юздите, за да не тръска. След колата крачи семейството. Той, по-висок от всички, в полушубка и кожен каскет, жената, увита в шал и шушони, детето със зимно палто и ученическа чанта на гръб. Шосето постепенно слиза към равнината, удавена във влага и полуздрач. Тук-там на завоите реката шуми невидима, после заглъхва. Отсреща се чува висока глъчка, приближава се, но нищо не се вижда. Изведнъж из мъглата израства дружина дървари със секири на пояси. Те ръфат хляб, викат, разговаряйки с пълна уста. Когато стигат наспоред с каруцата, млъкват, свалят калпаци. После отново изчезват нагоре в мъглата. Скоро пътят се смъква съвсем. Претрополява мост, мяркат се дървени къщи, почернели от времето. Пътят се превръща в разкаляна улица, дълга и пуста. В долния край се показва селската църквица, прихлупена и по-синя сега поради влагата.
1939