Отидох в Маракеш, в стария град Медина. Намерих една лаборатория за хероин, която сега се занимаваше с екстракция на феромони. Купих я с парите на Хосака.
Разходих се из пазара при Джема-Ел-Фна с плувналия в пот португалски бизнесмен, говорехме за флуоресцентно осветление и инсталирането на вентилирани клетки за опитни животни. Отвъд градските стени — високите Атласи. Джема-Ел-Фна гъмжеше от фокусници, танцьори, гадатели, малки момчета, въртящи грънчарски колела с крака, сакати просяци с дървени панички под подвижните холограми, рекламиращи френски софтуер.
Вървяхме покрай бали със суров памук и пластмасови контейнери с китайски микрочипове. Намекнах, че моята компания планира производството на синтетични бета-ендорфини1. Опитвай се винаги да им дадеш нещо, което разбират.
Санди, понякога си те спомням в Хараюки. Затварям си очите в този ковчег и те виждам там — сред блясъка, кристалния лабиринт на бутиците и мириса на нови дрехи. Виждам скулите ти да преминават покрай редиците хромирани френски кожи. Понякога аз те държа за ръката.
Мислехме, че ние сме те намерили, Санди, но в действителност ти ни бе открила. Сега вече зная, че си ни търсила, нас или такива като нас. Фокс беше толкова щастлив от нашето откритие — такъв красив, нов прибор, остър като скалпел. Точно това, което можеше да ни помогне да отрежем едно Острие-инат като Хироши от ревнивото тяло на Биолабораториите Маас.
Трябва да си загубила доста време в търсене на изход през всички тези нощи долу в Шинджуку. Нощи, които ти внимателно бе извадила от разбърканата коледа на твоето минало.
Моето собствено минало бе отдавна загубено, изчезнало без следа. Разбирах среднощния навик на Фокс да се рови сред документите си в портфейла. Разхвърляше ги като парчета от мозайка, преподреждаше ги в очакване да се получи някаква картина. Зная какво е търсил. Ти правеше същото с твоите детства.
Тази нощ, в хотел „Ню Роуз“, аз си избрах от твоята колода.
Избрах си оригиналната версия, прочутия разказ от хотелската стая в Йокохама, който ти ми изрецитира първата нощ в леглото. За отритнатия баща, чиновник на Хосака. Хосака. Колко съвършено. И майката холандка, летните нощи в Амстердам, мекият килим от гълъби на площад „Дам“.
Измъкнах се от непоносимата жега на Маракеш в кондиционирания въздух на „Хилтън“. Мократа риза бе залепнала за гърба ми, докато четях изпратените чрез Фокс съобщения. Всичко вървеше по предварителния план, Хироши бе готов да напусне жена си. Не беше трудно да се свържеш с нас, дори през плътната преграда на охраната — беше запознала Хироши с идеалното място за кафе и кипферл. Любимият ти келнер, белокос, вежлив, леко накуцващ, работещ за нас. Просто оставяше съобщенията под салфетката.
През целия ден наблюдавах един малък хеликоптер да кръжи над тази моя страна, земята на моето изгнание, хотел „Ню Роуз“. Взирах се от люка в търпеливата му сянка, пресичаща мръсния бетон. Близо. Много близо.
От Маракеш отлетях за Берлин. Срещнах се в един бар с Уелшман и започнахме да подготвяме изчезването на Хироши. Организацията беше сложна като пиринчените механизми и плъзгащите се огледала на Викторианска сценична магия, но търсеният ефект бе значително по-скромен. Хироши щеше да прекрачи зад един „Мерцедес“ с водороден двигател и да изчезне. Дузината агенти на Маас, които го следяха постоянно, щяха да се разпръснат около фургона като мравки, апаратът за сигурност щеше да се втвърди около изходната точка като епоксид.
Биваше си ги за тази работа в Берлин. Дори успях да уредя една бърза нощ с теб. Пазех го в тайна от Фокс, можеше да не го одобри. Сега вече съм забравил името на градчето. Знаех го за около час на аутобана под сивото рейнско небе и го забравих в твоите ръце.
Дъждът започна някъде към сутринта. Стаята ни имаше единичен прозорец, висок и тесен, аз стоях пред него и гледах как дъждът пронизва реката със сребърни игли, заслушан в твоето дишане. Реката течеше под ниски каменни арки. Улицата беше празна. Европа бе един мъртъв музей.
Вече ти бях запазил билет до Маракеш, от летище „Орли“, под най-новото ти име. Когато аз щях да дръпна финалния акорд със скриването на Хироши, ти вече щеше да си поела по този път.
Ти бе оставила чантата си на тъмното старо бюро. Прегледах нещата ти, докато спеше, като извадих всичко, което би могло да е в разрез с твоята нова идентичност, купена от мен в Берлин. Извадих китайския 22 калибър, твоя микрокомпютър и банковия чип. От моята чанта измъкнах нов холандски паспорт и швейцарски банков чип на същото име и ги пъхнах в твоята. Ръката ми докосна нещо плоско. Извадих го и го задържах — дискета. Без надпис.