Оставих я да лежи на дланта ми, цялата тази смърт. Латентна, кодирана, очакваща.
Изправих се и се загледах в теб, в гърдите ти, повдигащи се равномерно в съня. Видях устните ти, леко отворени, малка раничка в сгъвката на долната.
Поставих дискетата обратно в твоята чанта. Когато легнах отново, ти се претърколи до мен, пробуждаща се, в дъха ти — електрическата нощ на нова Азия, бъдещето, надигащо се в тебе като ярка вълна, която измива от мен всичко друго освен настоящия миг. Това беше твоята магия — ти живееше извън историята, винаги сега.
Знаеше как да ме заведеш там.
И ме заведе за последен път.
Докато се бръснех, чух как прехвърляш вещите си в моята чанта. Сега вече съм холандка, каза ти, и трябва да приличам на такава.
Доктор Хироши изчезна във Виена, на една тиха пряка на „Зингерщрасе“, през два квартала от любимия хотел на неговата жена. През един ясен октомврийски следобед, в присъствието на дузина експерти-очевидци, доктор Йомиури просто изчезна.
Той мина през едно огледало, разположено някъде извън сцената. Добре смазаният викториански механизъм действаше безотказно.
В една хотелска стая в Женева очаквах съобщението на Уелшман. Всичко бе минало по план — Хироши бе изчезнал в моята заешка дупка и пътуваше за Маракеш. Сипах си едно питие и си представих твоите крака.
Един ден по-късно се срещнахме с Фокс в Нарита, в сушибара на японските аеролинии. Тъкмо бе пристигнал със самолета на „Еър Марок“, изтощен и триумфиращ. Хлътнал е до уши, каза той за Хироши. По нея, говореше за теб.
Аз се усмихнах. Беше ми обещала да се срещнем в Шинджуку след месец.
Твоят евтин малък пистолет в хотел „Ню Роуз“. Хромът е започнал да се бели. Груб, недодялан дизайн, покрит с китайски надписи. Червени пластмасови дръжки, оформени като дракони. Сякаш детска играчка.
Фокс си поръча суши в терминала на „ЯАЛ“, въодушевен от нашия успех. За мене парите, спечелени от Хосака, нямаха значение. Не че се съмнявах в това дали вече сме богати. Но тази последна нощ с теб бе оставила в мен убеждението, че между нас всичко е естествено, в контекста на една нова подредба, като функция на това кои и какви сме ние.
Бедният Фокс. Със своята бяла оксфордска риза, поизгладена от всякога, с парижкия си костюм — тъмен и скъп. Седеше там в „ЯАЛ“ и кълцаше суши в малката правоъгълна чиния, с не повече от седмица живот пред себе си.
Сега е тъмно и редицата от ковчези на „Ню Роуз“ са облени в ярката светлина на прожекторите, монтирани на високи стълбове. Тук нищо не отговаря на предназначението си. Всичко е остаряло, рециклирано многократно, даже ковчезите. Преди четиридесет години тези плексигласови капсули са били натрупани в Токио и Йокохама, модно удобство за пътуващите бизнесмени. Може би твоят баща е спал в някоя от тях.
Тази нощ бризът довява аромата на варени зеленчуци от количките отвъд пътя. Разстилам възкиселата крил паста върху оризовата бисквита. Чувам ясно самолетите.
През онези последни дни в Токио Фокс и аз наехме два съседни апартамента на петдесет и третия етаж на „Хиат“. Никакъв контакт с Хосака. Платиха ни, след това ни изтриха от официалната памет на корпорацията.
Но Фокс не се отказваше толкова лесно. Хироши беше негово отроче, неговия любим проект. Изпитваше бащинска загриженост и интерес към него. Обичаше го заради неговото Острие. Затова Фокс ме накара да поддържам връзка с португалския бизнесмен в Медина, който бе съгласен да хвърля по едно око върху лабораторията на Хироши заради нас.
Обаждаше ни се от улични телефони из Джема-Ел-Фна, сред трескава глъчка и ориенталско свирукане. Някой е докарал охрана в Маракеш, ни каза той. Фокс кимна. Хосака.
След по-малко от дузина обаждания усетих промяна във Фокс, напрежение, отсъстващ поглед. Намирах го до прозореца, загледан от височината на петдесет и третия етаж в имперската градина, изгубен в нещо, което не искаше да сподели.
Поискай от него по-точно описание, каза той, след едно обаждане. Смяташе, че човекът, който нашата свръзка е видял, можеше да е Мьонер — най-добрият специалист на Хосака по генно инженерство.
Това е Мьонер, каза той, след следващото обаждане. Още един разговор и той разпозна Чедан, шефа на групата по протеини при Хосака. Нито един от двамата не бе напускал района на корпорацията през последните две години.
Вече бе очевидно, че водещите изследователи на Хосака се събират безшумно в Медина, черните официални „Лиърс“ се стрелкаха от летище „Маракеш“ на своите фибропластични крила. Фокс клатеше глава. Той беше професионалист и във внезапното събиране на всички основни Остриета на Хосака в Медина виждаше само едно — драстичен провал в бизнеса на зайбатсу.