— В постелята ми пак се е въргалял някой — съобщи детето отгоре. — И кърпата ми е мокра.
В очите на Симоне се четеше дяволско веселие.
— Господа, господа… — повтаряше стопанинът и правеше успокояващи жестове. Той се гмурна в банята и спря водата. После свали от закачалката куртката, взе транзистора и се обърна към нас. Лицето му бе придобило тържествено изражение. — Господа! — произнесе той с глух глас. — Мога само да свидетелствам за фактите. Това е НЕГОВОТО радио, господа. Това е НЕГОВАТА куртка.
— Всъщност чия е? — спокойно попита Олаф.
— НЕГОВАТА. На загиналия.
— Исках да попитам чий всъщност ред е? — пак кротко каза Олаф.
Мълчаливо отстраних стопанина, влязох в банята и заключих вратата. Вече свалил дрехите си, съобразих, че всъщност не е мой ред, а на Симоне, но не усетих никакви угризения на съвестта. „Сигурно той е организирал всичко това — помислих си злобно. Нека сега да чака. Герой на националната наука. Колко вода прахоса напразно… Такива шегаджии трябва да се разобличават. И наказват. Ще ви покажа как да се шегувате с мен.“
Когато излязох от банята, публиката във фоайето продължаваше да обсъжда произшествието. Но нищо ново впрочем не казваше и аз си тръгнах. На стълбището подминах отрочето, което продължаваше да виси на парапета.
— Лудница! — каза то предизвикателно.
Замълчах и влязох направо в стаята си. Под влиянието на душа и приятната умора моята злост стихна окончателно. Приближих креслото до прозореца, избрах най-дебелата и най-сериозната книга и седнах, качвайки крака на масата. Още на първата страница задрямах и се събудих вероятно след около час и половина — слънцето се бе изместило и сянката на хотела лежеше под прозореца ми. Съдейки по нея, на покрива седеше човек и в просъница си помислих кой ли е този, сигурно умърлушеният палавник Симоне скача от комин на комин и подвиква. Заспах отново, после книгата падна на земята, трепнах и се събудих окончателно. Сега на покрива ясно се виждаха сенките на двама души — единият, както изглежда, седеше, другият стоеше прав. „Добиват тен“, помислих аз и отидох да се измия. Мина ми през ума, че не би било лошо да изпия чашка кафе за ободряване. Запалих цигара и излязох в коридора. Беше вече някъде към три часа.
На стълбищната площадка срещнах Хинкус, който се спускаше по таванската стълба, и видът му беше някак странен. Бе гол до кръста, лъщеше от пот, лицето му бе бяло като платно, почти зелено, очите му не мигаха и с две ръце притискаше към гърдите си смачканите си на топка дрехи.
Видя ме, трепна забележимо и се спря.
— Тен ли добивате? — попитах аз учтиво. Да не изгорите. Видът ви не е добър.
Като проявих по този начин грижа за ближния, аз, без да дочакам отговор, тръгнах надолу. Хинкус тропаше по стълбите след мен.
— Прииска ми се да пийна — каза той с дрезгав глас.
— Топло ли ви е? — попитах го, без да се обръщам.
— Да-а… Топличко е.
— Внимавайте — казах. — Мартенското слънце в планината е опасно.
— Нищо… Просто ще пийна.
Влязохме във фоайето.
— И все пак да бяхте се облекли — посъветвах го аз. Ако дойде госпожа Мозес…
— Да — каза той. — Естествено. Съвсем забравих.
Той се спря и започна набързо да намъква ризата и анорака си, а аз отидох на бара и получих от Кайса чинийка със студен ростбиф, хляб и кафе. Хинкус, вече облечен и не толкова зелен, се приближи към мен и поиска нещо по-силно.
— И Симоне ли е там? — попитах аз. Дойде ми наум да убия времето си с билярд.
— Къде? — отривисто попита Хинкус и внимателно поднесе към устата си пълната чаша.
— На покрива.
Ръката на Хинкус трепна, брендито потече по пръстите му. Той бързо го изпи, пое звучно въздух и като изтри с длан устата си, каза:
— Не. Там няма никой.
Погледнах го учудено: Устните му бяха свити, наливаше си втора чаша.
— Странно — казах аз. — Не знам защо ми се стори, че Симоне е също там, на покрива.
— А вие се прекръстете, за да не ви се привижда — грубо отговори посредникът по делата и изпи чашата си. Веднага я напълни отново.
— Какво ви е? — попитах.
Известно време той мълчаливо гледаше пълната чаша и внезапно каза:
— А вие не искате ли да се попечете на покрива?
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Страхувам се да не изгоря. Кожата ми е чувствителна.
— И никога ли не се печете?
— Не.
Той се замисли, взе бутилката и отви капачката й.
— Въздухът там е хубав — каза той. — И изгледът е прекрасен. Цялата долина е като на длан… Планини…
— Елате да поиграем билярд — предложих аз. — Вие играете ли?
Той за пръв път ме погледна право в лицето с мъничките си болни очи.