— Добре — съгласи се Симоне.
Внимателно сложи носната кърпичка на перваза на прозореца, постоя секунда с наклонена глава, загледан през стъклото някъде встрани, после се върна към масата.
— Вие помните ли какво е направил Ханибал с римляните при Кан? — попита той.
— Хайде, хайде — казах аз. — Започвайте.
— Сега ще ви припомня — обеща физикът. С елегантен жест приближи една топка към себе си с щеката, спря я, прицели се и удари. Тя уцели друга и разби пирамидата. След това не ми остави време да извадя топките от мрежичката, удари още две и най-сетне не улучи.
— Имате късмет — съобщи той, намазвайки върха на щеката с креда. — Реабилитирайте се.
Обиколих масата, избирайки по-лека топка.
— Гледайте — каза Симоне. Той отново стоеше до прозореца и се беше загледал някъде встрани. — Някакъв глупак седи на покрива… Пардон! Двама глупаци. Единият стои прав, а аз го помислих за комин.
— Това е Хинкус — измърморих, нагласявайки се по-удобно за удар.
— Хинкус — оня дребничкият, дето през цялото време мрънка — каза Симоне. — Нищо и никакъв човечец. Олаф, той — да. Истински потомък на древните конунги1, ще ви кажа, инспектор Глебски.
Най-накрая успях да ударя. И не улучих. Съвсем проста топка. Обидно. Разгледах края на щеката, попипах накрайника. Той беше в ред.
— Няма, няма какво да гледате — каза Симоне, като се приближаваше към масата. — Нямате никакви оправдания.
— Вие имате намерение да удряте ли? — попитах аз с недоумение, следвайки го с поглед.
— Да — с невинен вид съобщи той.
Простенах и отидох при прозореца, за да не гледам. Партньорът ми удари. После още веднъж. Рязко, с трясък, със звън. После още веднъж и каза:
— Пардон. Действайте, инспекторе.
Сянката на седящия човек отметна глава и вдигна ръката с бутилката. Разбрах, че това е Хинкус. Сега ще отпие, както трябва, и ще подаде бутилката на стоящия. А кой е този, всъщност, който стои прав?
— Вие ще играете ли, или не? — попита Симоне. — Какво има там?
— Хинкус се натрясква — казах. — Ох, днес ще падне от покрива…
Хинкус смукна доста, а след това зае предишната си поза. Не почерпи стоящия. Кой ли пък е той? А, навярно това е отрочето…
Интересно за какво би могло да разговаря с Хинкус? Върнах се към масата, избрах лесна топка и пак не улучих.
— Вие чели ли сте мемоарите на Кориолис за билярдната игра? — попита Симоне.
— Не — казах мрачно. — И нямам намерение.
— А аз да — рече Симоне. С два удара завърши партията и накрая избухна в страшния си смях. Сложих щеката напряко на масата.
— Останахте без партньор, Симоне — казах отмъстително. — Сега можете да се издухате в своята награда в пълна самота.
Симоне взе кърпичката и тържествено я пъхна в нагръдния си джоб.
— Прекрасно — каза той. — Сега с какво ще се заемем?
Замислих се.
— Ще отида да се обръсна. Наближава обяд.
— А аз? — попита Симоне.
— А вие поиграйте сам билярд — посъветвах го аз. — Или идете в стаята на Олаф. Имате ли пари? Ако имате, там ще ви приемат с разтворени обятия.
— А — каза Симоне. — Аз вече…
— Какво вече?
— Вече загубих от Олаф двеста крони. Той играе като машина, без нито една грешка. Дори не ми е интересно. Тогава насъсках срещу него Барнстокър. Фокусникът си е фокусник, нека го пооскубе…
Излязохме в коридора и веднага се натъкнахме на отрочето на любимия брат на господин Дьо Барнстокър. То ни прегради пътя и като проблясваше нахално с облещените си черни окуляри, ни поиска цигара.
— Как е там Хинкус? — попитах аз, като му подавах кутията. — Здравата ли се е натряскал?
— Хинкус ли? Ах, този… — Детето запуши, сви устните си на колелце и изпусна дим. — Е, за натряскване чак не се е натряскал, но се е заредил солидно и взе още една бутилка.
— Охо — казах аз. — Тази е вече втора…
— Тук няма какво друго да се прави — отбеляза то.
— И вие зареждахте ли се с него? — попита Симоне с интерес.
Съществото изсумтя пренебрежително.
— По дяволите! Той мене не ме и забеляза. Нали там беше Кайса…
Тогава ми дойде наум, че е време най-сетне да изясня момък ли е, или девойка и хвърлих мрежата.
— Значи, вие бяхте в бара? — попитах аз мрачно.
— Да. И какво? Полицията не разрешава ли?
— Полицията иска да знае какво сте правили там.
— И научният свят също — добави Симоне. Струва ми се, същата мисъл дойде и в неговата глава.
— Полицията разрешава ли да се пие кафе? — осведоми се то.
— Да — отговорих аз. — А какво още правихте там?
Ето сега… Сега тя… то ще каже: „Аз бях гладен“, или „гладна“. Не може да каже: „Бях гладно.“