— Не, не! Не искам! — бързо и настойчиво отвърна старецът. Беше се надигнал върху възглавниците, очите му имаха тревожно изражение и бе извадил ръце изпод завивките, с които Кристин го беше покрила преди това. Настъпилата едва от няколко минути промяна беше забележителна, помисли си тя. Той продължаваше да диша все така трудно, с усилие, но кризата беше отминала.
Чак сега Кристин можа да го разгледа по-внимателно. Първоначално смяташе, че е към шестдесетте, но сега видя, че е по-възрастен. Имаше крехко телосложение: дребният му ръст, заострените черти и леко прегърбената стойка му придаваха изражение на врабче — това й беше направило впечатление и при предишните срещи. Оредялата си коса той обикновено сресваше на сиви, редки кичури, макар че сега беше разрошена и овлажнена от потта. Както винаги лицето му имаше меко и безобидно изражение, сякаш за нещо се извинява, но въпреки това тя усети, че в него се крие спокойна решителност.
За първи път бе видяла Албърт Уелс преди две години. Беше дошъл неуверено в служебния апартамент на хотела, разтревожен за някаква неточност в сметката му, която не бе могъл да уреди с администрацията. Спомни си, че ставаше дума за дребната сума от седемдесет и пет цента. Както обичайно се постъпва в такива случаи, когато гостите оспорват такива малки суми, касиерът беше предложил да не се плаща сметката, но Албърт Уелс искаше да докаже, че той изобщо не е направил такъв разход. След търпеливо разследване Кристин доказа, че човекът е прав, и тъй като тя самата изпадаше в подобни пристъпи на пестеливост — макар при нея те да се сменяха с безумно, женско разточителство, — тя му изказа своето съчувствие и го уважи за твърдостта му. Освен това от хотелската сметка, която говореше за скромните му разходи, и от готовото му облекло, ставаше ясно, че разполага с ограничени средства и вероятно е пенсионер, чиито ежегодни посещения в Ню Орлийнс са най-големите преживявания в неговия живот.
— Не обичам болниците — заяви сега Албърт Уелс. — Никога не съм ги обичал.
— Ако останете тук — възрази докторът, — ще имате нужда от медицински грижи, от една сестра, която да стои до вас денонощно. От време на време ще трябва да бъдете и на кислород.
Дребният човечец продължи да настоява:
— Хотелът може да уреди въпроса за сестрата — той се обърна настойчиво към Кристин. — Вие можете да уредите това, нали?
— Предполагам, че можем — отвърна тя. Очевидно ненавистта на Албърт Уелс към болниците беше доста силна и за миг това го бе накарало да превъзмогне обичайното си желание да не създава затруднения. Кристин се запита дали той има някаква представа колко скъпо ще му излезе една частна медицинска сестра.
Разговорът им беше прекъснат от някакъв шум в коридора. В стаята влезе механик с работен комбинезон, като теглеше количка с бутилка кислород. Зад него се появи едрата фигура на главния механик, който носеше дълги гумени маркучи, тел и найлонова торбичка.
— Е, не е съвсем като в болница, Крис — каза главният механик, — но мисля, че все пак това ще свърши добра работа.
Беше се облякъл набързо със старо сако и панталон върху незакопчаната риза, която откриваше силно окосмените му гърди. Беше си нахлузил разхлабени сандали и под куполообразното му плешиво теме, както винаги, на върха на носа бяха кацнали очила с дебели рамки. С помощта на телта и маркучите започна да свързва бутилката с найлоновата торбичка. Нареди на механика, който беше спрял несигурно:
— Я сложи бутилката до леглото, момчето ми! Като те гледам как се пипкаш, май на тебе ще ти трябва кислород!
Доктор Ъксбридж беше изумен. Кристин му обясни оригиналното си хрумване за необходимостта от кислород и представи главния механик. Все още със заети ръце, главният кимна, като му хвърли бърз поглед над очилата си. Миг по-късно, след като свърза бутилката, той добави:
— Тези найлонови торбички са задушили много хора и не виждам защо пък да не използваме някоя за спасяването на един човек. Смятате ли, че ще свърши работа, докторе?
Голяма част от предишното високомерие на доктор Ъксбридж беше изчезнала:
— Смятам, че ще свърши добра работа — и той погледна към Кристин. — Излиза, че във вашия хотел може да получиш изключително компетентно съдействие.
Тя се засмя:
— Почакайте, докато объркаме резервацията ви, и тогава ще престанете да мислите така.
Докторът се върна към леглото:
— Кислородът ще ви помогне, господин Уелс, но, струва ми се, и по-рано сте имал такива бронхиални пристъпи.