Върна се в стаичката за пресата. След няколко минути пристигна Хърби Чандлър, повел със себе си млад човек с изострени черти, облечен в работен комбинезон. Старши пиколото го представи под името Чес Елис, един от техниците на хотела. Новодошлият се здрависа стеснително с Куаратън, после докосна с ръка рулото чертежи, които носеше, и каза неуверено:
— Трябва да ги върна.
— Няма да ги задържа дълго — Куаратън помогна на Елис да разгърне плановете, притискайки надолу подвитите ръбове. — Е, къде се намира зала „Дофин“?
— Точно тук.
— Аз му казах за събранието, господине — намеси се Чандлър. — И това, че искате да чуете какво ще стане, без да влизате в залата.
— И какво има в стените и тавана? — попита кореспондентът на „Тайм“.
— Стените са монолитни. Но между стените и тавана на горния етаж има празно пространство, ала ако смятате да се вмъкнете там — няма да стане, ще пропаднете през мазилката.
— Я чакайте! — каза Куаратън, който обмисляше тъкмо тази възможност, забил пръст в плана. — А какви са тези линии?
— Това е вентилационна тръба за топлия въздух от кухнята. Ако застанете до нея, направо ще се опечете.
— А това?
Елис замълча, докато проучваше чертежа. После погледна за сверка в другия чертеж.
— Това е тръбата за студения въздух. Минава през тавана на зала „Дофин“.
— А тези отговори по нея към помещението ли гледат?
— Да. Три са — един в центъра и два в краищата. Ето тук е отбелязано.
— Колко е широка тръбата?
Техникът се замисли.
— Струва ми се около три квадратни фута.
— Искам да ме вмъкнете в тази тръба — решително каза Куаратън. — Трябва да вляза в нея и да пропълзя до отвора, за да чуя и видя какво става в залата под мене.
Всичко стана учудващо бързо. Първоначално Елис беше обзет от нежелание, но Чандлър го убеди да си надене още един комбинезон и да си вземе чанта с инструменти. Кореспондентът от „Тайм“ се преоблече бързо в работните дрехи и взе инструментите. След това, изпълнен с напрежение, макар и без да го показва външно, Елис поведе Куаратън към съседното на кухнята помещение на същия етаж. Старши пиколото незабелязано се измъкна. Куаратън нямаше представа колко от стоте долара беше дал Чандлър на Елис, но макар и да се съмняваше, че това е цялата сума, очевидно то бе напълно достатъчно.
Преминаването през кухнята на двамата техници очевидно остана незабелязано. В съседното помещение, високо на стената, имаше метална решетка, която Елис предварително беше свалил. До отвора, покрит от решетката, беше подпряна дълга стълба. Куаратън мълчаливо се изкачи по нея и се вмъкна в отвора. Там установи, че може да се придвижва единствено пълзешком, на лакти. С изключение на слабите проблясъци от кухнята вътре беше тъмно като в рог. Почувствува студения полъх на въздушната струя, чийто наплив се засили, когато тялото му изпълни металната тръба.
— Пребройте четири отвора! — прошепна Елис отзад. — Четвъртият, петият и шестият са на зала „Дофин“. Движете се по-тихо, господине, иначе ще ви чуят. Ще се върна след половин час и ако дотогава не сте готов, ще дойда пак след половин час.
Куаратън се опита да извърне глава, но не успя. Това му напомни, че връщането ще бъде много по-трудно от влизането. Той извика приглушено „Ясно!“ и продължи напред.
Усещаше неприятния допир на метала върху коленете и лактите си. Острите издатини на шевовете от заварката болезнено се врязваха в тялото му. Куаратън потрепера, когато главата на някакъв винт разпори комбинезона и парливо се впи в крака му. Той се пресегна, освободи се и продължи да пълзи предпазливо.
Вентилационните отвори на тръбата се забелязваха лесно от процеждащата се през тях светлина. Пропълзя над три от тях, като се надяваше, че решетките са здраво прикрепени към тръбата. Когато наближи четвъртия отвор, чу гласове. Събранието изглежда беше започнало. За радост на Куаратън гласовете се чуваха ясно и ако проточеше шия, можеше да види и част от залата под себе си. Помисли си, че от следващия отвор се открива по-добра гледка. Наистина беше така. Сега виждаше почти половината от залата, както и трибуната, от която говореше доктор Инграм, президентът на зъболекарската асоциация. Като протегна назад ръка, журналистът от „Тайм“ извади бележник и химикалка с малка лампичка на върха.
— Призовавам ви — обърна се към присъствуващите доктор Инграм — да вземете възможно най-твърда позиция.
Той замълча и после продължи:
— Ние специалистите, които по природа сме умерени в действията си, твърде дълго си губихме времето с въпросите на човешките права. Сред нас няма дискриминация, или ако има, тя е рядко срещана и отдавна сме на мнение, че това е достатъчно. По принцип ние не обръщаме внимание на събитията и силите, които действат извън нашите среди. Смятаме, че като специалисти и хора, посветили се на медицината, не разполагаме с време за нищо друго. Е, добре, може и да е така и дори това да е удобно за нас. Само че сега тук, независимо дали ни е по вкуса, или не, ние сме замесени в този въпрос до мозъка на костите си.