6
След набързо привършения спор с администратора Питър Макдермот прекоси коридора и се върна в 1439.
— Ако не възразявате — осведоми той доктор Ъксбридж, — ние ще преместим вашия пациент в друга стая на същия етаж.
Високият суховат лекар, който се отзова на молбата на Кристин, кимна с глава, оглеждайки тясната „скапана“ стая с плетеница от водопроводни и отоплителни тръби.
— Всяка друга стая ще бъде по-добра от тази.
Докторът се приближи до леглото на възрастния човек, за да му пусне поредната доза кислород, а Кристин припомни на Питър:
— Сега трябва да намерим сестра.
— Ще оставим доктор Арънс да уреди това — Питър продължи да размишлява на глас: — Хотелът трябва да поеме този ангажимент, което означава, че сме задължени да заплатим разходите. Смяташ ли, че твоят приятел Уелс може да си плати?
Бяха излезли отново в коридора и гласовете им звучаха приглушено.
— Тъкмо това ме притеснява. Смятам, че няма много пари.
Питър забеляза, че когато Кристин се съсредоточава, носът й очарователно се набръчква. Той усети близостта й и лекия дъх на приятен парфюм.
— Е, добре — каза той. — Няма да задлъжнеем много до сутринта. Ще наредим на финансовия отдел да разгледа случая.
Когато донесоха ключа, Кристин тръгна напред, за да отвори новата стая 1410.
— Готово — заяви тя, като се върна.
— Най-добре е да разменим леглата — каза Питър. — Нека закараме това легло в 1410, а оттам да донесем другото в тази стая.
Но се оказа, че вратата е много тясна.
Албърт Уелс, който дишаше по-леко и бе възвърнал естествения цвят на лицето си, предложи:
— Цял живот съм вървял пеша. И сега мога да повървя малко. — Доктор Ъксбридж обаче поклати решително глава.
Главният механик премери разликата в ширините на леглото и вратата.
— Ще сваля вратата от пантите — каза той на болния. — Тогава ще излезете оттук като тапа от бутилка.
— Няма нужда — каза Питър. — Има и по-бърз начин, ако не възразявате, господин Уелс.
Другият се усмихна и кимна с глава.
Питър се наведе, уви раменете на възрастния човек с едно одеяло и го вдигна.
— Имаш силни ръце, синко — каза дребничкият човек.
Питър се усмихна и после закрачи леко по коридора към другата стая, като че ли носеше дете.
След петнадесет минути всичко вървеше като по вода. Съоръжението с кислородната бутилка беше пренесено благополучно, макар и да не бе така необходимо сега, защото климатичната инсталация в просторната стая не си съперничеше с горещите тръби, а и въздухът тук беше много по-свеж. Лекарят на хотела, доктор Арънс, пристигна, представителен и общителен, разнасяйки около себе си почти като видим облак мирис на царевично уиски. Той прие с готовност предложението на доктор Ъксбридж, който пожела да се отбие на следващия ден за консултация, и се съгласи почти охотно с препоръката му да използува кортизон, който би предотвратил евентуалното възобновяване на пристъпите. Доктор Арънс беше позвънил дружелюбно на една частна медицинска сестра („Чудесни новини, миличка! Отново ще работим в един екип.“), която беше вече на път за хотела.
Когато главният инженер и доктор Ъксбридж си тръгнаха, Албърт Уелс тихо спеше.
Като последва Кристин в коридора, Питър затвори внимателно вратата, оставяйки доктор Арънс, който крачеше из стаята в очакване на медицинската сестра и си тананикаше тихичко песента на тореадора от „Кармен“: „Пом — пом — пом — пом-пом, пом-пом-пом — пом-пом…“ Бравата тракна, като прекъсна песнопенията.
Беше дванайсет без четвърт.
Отивайки към асансьорите, Кристин каза:
— Доволна съм, че го оставихме тук.
Питър беше учуден:
— Господин Уелс ли? Защо да не го оставим?
— В други хотели не биха го оставили. Знаеш какви са хората: при най-малката нередност всеки вдига ръце. Единственото, което ги интересува, е да приемат и изпращат гости, които да си плащат сметката. Това е всичко.
— Те са фабрики за салами. Истинският хотел трябва да предлага гостоприемство и да оказва съдействие на госта при необходимост. Така са започнали най-добрите хотели, но за жалост твърде много хора от този бизнес са забравили тези неща.
Тя го погледна с любопитство:
— Смяташ ли, че в нашия хотел сме забравили това?
— Разбира се, че сме забравили. Или поне често забравяме. Ако зависеше от мен, биха настъпили доста промени… — той замълча, смутен от собствената си убеденост. — Няма значение. В повечето случаи запазвам такива предателски мисли за себе си.