Кройдънският дук отново се наведе над разгърнатата пътна карта и започна за пореден път да я изучава. Пръстът му се плъзна, описвайки кръг в околностите на град Мейкън, щат Мисисипи, и после промърмори на себе си:
— Много е близо, адски близо. И само толкова за днес… Остава ни да чакаме — той се отдалечи от картата и промърмори: — Тоя могат и да го намерят.
— Очевидно не са, иначе щяхме да разберем по някакъв начин.
До дукесата лежеше следобедният брой на вестник „Стейтс Айтъм“. Беше изпратила секретаря да го вземе от фоайето. Освен това целия предиобед следяха новините по радиото, които се излъчваха на всеки час. Радиото работеше тихо, но говорителят излагаше щетите, нанесени от лятната буря в Масачузетс, а преди това предаде изявление на Белия дом за Виетнам. И вестниците, и в сутрешните радиопредавания се споменаваше за инцидента с катастрофиралата кола, но колкото да отбележат, че разследването продължава и че няма направени разкрития.
— Той имаше възможност да кара само няколко часа миналата нощ — продължи дукесата, сякаш искаше да се самоуспокои. — Довечера ще бъде по-различно. Ще тръгне веднага, щом се стъмни, и до утре сутринта ще бъде в безопасност.
— В безопасност! — дукът мрачно се извърна към питието си. — Предполагам, че това е най-разумното нещо, за което трябва да мислим, а не затова какво се е случило. Онази жена… детето. Имаше и снимки… сигурно си ги видяла.
— Вече говорихме за това. Няма смисъл да го повтаряме.
Изглежда дукът не я чу.
— Днес е погребението… следобед… можех поне да отида.
— Не можеш и знаеш, че не бива.
В красивата и просторна стая настъпи тягостно мълчание.
То бе внезапно нарушено от телефонен звън. Двамата се спогледаха, но нито един не искаше да отговори. Лицето на дука се изкриви в болезнена гримаса.
Телефонът отново иззвъня и после замлъкна. През междинните врати до тях достигна гласът на секретаря, който бе отговорил на деривата.
Миг след това секретарят почука, влезе почтително и се обърна към дука:
— Ваша светлост, звънят от един от местните вестници. Казват, че са получили — той се поколеба над непознатия термин — бюлетин-мълния, който навярно се отнася за вас.
Дукесата с усилие запази спокойствие.
— Аз ще се обадя. Затворете деривата.
Тя вдигна слушалката на телефона до себе си. Само внимателният наблюдател би забелязал, че ръцете й треперят.
Тя изчака да се затвори другият апарат и сетне обяви:
— Кройдънската дукеса е на телефона.
Отговори й рязък мъжки глас:
— Мадам, обаждаме се от градската редакция на вестник „Стейтс Айтъм“. Получихме съобщение-мълния от „Асошиейтед прес“, а току-що пристигна и още едно, по-подробно… — гласът замлъкна. — Извинете! — тя чу как мъжът раздразнено каза: — Къде, по дяволите, отиде това? … Хей, Анди, я ми подай оная телеграмка.
В слушалката се разнесе шум от хартия и после гласът продължи:
— Извинете, мадам, ще ви го прочета.
„ЛОНДОН (АСОШИЕЙТЕД ПРЕС) — Днес парламентарните източници посочиха кройдънския дук, известен дипломат със специални поръчки на британското правителство, за нов посланик на Великобритания във Вашингтон. Първоначалната реакция е благоприятна. В близко време се очаква официално съобщение.“
Това е част от телеграмата, мадам, но аз няма да ви занимавам повече с нея. Ние се обаждаме, за да разберем дали съпругът ви не би направил някакво изявление, и ако не възразявате, бихме желали да изпратим фотограф в хотела.
За миг дукесата затвори очи, оставила се на обзелото я облекчение да се разлее във вените й като упойващо лекарство.
Гласът се обади в слушалката:
— Мадам, чувате ли ме?
— Да — тя застави мисълта си да заработи.
— Колкото до изявлението бихме искали…
— Засега — прекъсна го дукесата — съпругът ми няма какво да заяви и няма да направи никакво изявление, докато назначението му не бъде официално потвърдено.
— В такъв случай…
— Същото се отнася и за фотографа.
— Тогава в следващия брой ще поместим, разбира се, материалите, с които разполагаме — в гласа се долови нотка на разочарование.
— Това е ваше право.
— Междувременно, ако излезе официално потвърждение, ние бихме желали да се свържем с вас.
— В такъв случай аз съм убедена, че съпругът ми с удоволствие ще се срещне с журналистите.
— Тогава ще можем ли отново да ви позвъним?
— Заповядайте.
Като затвори телефона, кройдънската дукеса се изправи и застана неподвижно. Накрая по устните й заигра усмивка и тя каза:
— Стана! Джефри е успял.
Съпругът й недоверчиво се вторачи в нея, после навлажни устните си с език.