— Вашингтон?
Тя му предаде съдържанието на бюлетина на Асошиейтед прес.
— Вероятно изтичането на информация е преднамерено, за да се провери каква ще бъде реакцията. А тя е благоприятна.
— Никога не бих повярвал, че дори брат ти би могъл…
— Всичко е благодарение на неговото влияние. Несъмнено съществуват и други причини. Времето беше благоприятно. Беше необходим човек като теб. Със същите политически убеждения. Освен това не бива да забравяш, че ние бяхме наясно за тази съществуваща възможност. За щастие всичко се разви в наша полза.
— Сега, когато всичко стана… — той замлъкна, като не пожела да довърши мисълта си.
— Какво като стана всичко?
— Чудя се дали ще мога да се справя?
— Ти можеш и трябва да се справиш. Ние двамата ще се справим.
Той поклати недоверчиво глава.
— Навремето…
— Това време още не е отминало — гласът на дукесата се изостри и прозвуча властно. — Днес, по-късно, ще трябва да се срещнеш с журналистите. Ще се наложат и други неща. Ще трябва да мислиш последователно и логично и да не се отпускаш.
Той кимна бавно.
— Ще направя всичко, което е по силите ми — и надигна чашата.
— Не! — дукесата стана от мястото си. Взе чашата от ръката на мъжа си и тръгна към банята. Той чу как съдържанието й се изля в умивалника. Като се върна, тя заяви: — Няма да пиеш повече. Разбра ли? Нищо, каквото и да е.
Той възнамеряваше да възрази, но после се примири.
— Предполагам… но няма друг начин.
— Ако искаш, ще изхвърля бутилките, но и ти излей тази…
Той поклати глава.
— Ще се справя — с очевидно усилие на волята той събра мислите си. Както предишния ден, чертите му придобиха сила и с уверен глас той отбеляза: — Новините са добри.
— Да — каза дукесата. — Това означава нова начало за нас.
Той пристъпи към нея, но после промени решението си. Каквото и да е новото начало, той добре съзнаваше, че това не влиза в сметките.
През това време жена му разсъждаваше на глас:
— Ще трябва да преразгледаме плановете си за Чикаго. Отсега нататък твоите действия ще се следят внимателно. Ако заминем заедно за там, чикагските вестници ще го отбележат на лична място. Тогава биха могли да възникнат любопитни въпроси около това, кога колата е дадена за ремонт.
— Единият от нас трябва да замине.
Дукесата каза решително:
— Аз ще замина сама. Мога да си променя малко външния вид, ще си сложа очила. Ако внимавам, ще успея да се изплъзна от хорското любопитство — погледът й се насочи към малкото дипломатическо куфарче, поставено до бюрото. — Ще взема със себе си останалите пари и ще направя всичко, каквото трябва.
— Имаш предвид, че… оня човек ще пристигне благополучно в Чикаго. Но той все още не е успял.
Очите й се разшириха, сякаш си припомни за някакъв забравен кошмар.
— О, боже! Сега… повече от всякога трябва да успее! Трябва!
12
Веднага след обяд Питър Макдермот успя да отскочи до жилището си, където смени официалния си служебен костюм, който носеше повечето време в хотела, и облече ленени панталони и спортно сако. Върна се за малко в кабинета си в хотела, за да разпише писмата, и на излизане ги остави на бюрото на Флора.
— Ще се върна късно следобед — каза й той. И като по-размисли, добави: — Разбрахте ли нещо за Огилви?
Секретарката поклати глава:
— Нищо наистина. Вие ме помолихте да разбера дали господин Огилви не е казал на някого къде отива. Всъщност не е казал.
— Аз и не очаквах да каже — изръмжа Питър.
— Само едно — поколеба се Флора. — Навярно не е толкова важно, но ми се струва малко странно.
— Какво е то?
— Казвате, че колата която е използувал господин Огилви била ягуар?
— Да.
— Тя е собственост на кройдънския дук и дукесата.
— Сигурна ли сте, че няма грешка?
— Стори ми се необичайно — каза Флора — и помолих да направят втора проверка в гаража. Казаха ми да се обърна към някой си Калгмър, който работи нощна смяна на пропуска на гаража.
— Да, познавам го.
— Той е бил дежурен миналата нощ и аз му позвъних в къщи. Каза ми, че господин Огилви представил пълномощно за колата, написано от кройдънската дукеса.
— Предполагам, че няма нищо лошо в това — сви рамене Питър. Все пак странно е, като си помислиш, че Огилви ще използува колата на Кройдън, а още по-странно е, че дукът и дукесата могат да поддържат някакви отношения с тоя недодялан полицай. Очевидно и Флора си мислеше същото.
— Върнал ли е колата? — попита Питър.
Флора поклати отрицателно глава.
— Чудех се дали да не попитам кройдънската дукеса, но после реших, че е по-добре да попитам вас.