Той кимна. Все пак се насити на тази обител на смъртта.
Бяха наближили изхода при „Бейсън стрийт“, когато Марша го задържа за ръка.
В този миг на улицата спря колона от коли. Като отвориха вратите, хората слязоха и се събраха на тротоара. Очевидно бяха дошли за някакво погребение.
— Питър, трябва да изчакаме — прошепна Марша? Те се отдалечиха и застанаха встрани, колкото да виждат изхода.
В това време хората на тротоара отстъпиха място на малка процесия. Най-напред пристъпваше бледен човек с мазните обноски на погребален чиновник. Следваше го свещеник.
Зад свещеника бавно пристъпваха шестима носачи, понесли на рамене тежък ковчег. Подир тях други четирима носеха малък бял ковчег. На капака му беше поставен стрък олеандри.
— О, не! — промълви Марша.
Питър стисна силно ръката й.
Свещеникът припяваше:
— Нека ангелите отнесат душите ви в рая, а по пътя да ви срещнат мъчениците и да ви отведат в свещения град Йерусалим.
Опечалените вървяха след втория ковчег. Най-отпред сам пристъпваше млад мъж. Беше облечен в черен костюм, който не му бе по мярка, а в ръцете си неловко държеше шапка. Очите му бяха приковани в малкия ковчег. По страните му се стичаха сълзи. В групата зад него се чуваше плачът на някаква възрастна жена, подкрепяна от друга.
— И нека ви срещне хорът на ангелите небесни и да се насладите на вечния покой заедно със свети Лазар, който някога беше беден като вас…
— Това са жертвите от автомобилната катастрофа — прошепна Марша. — Майката с малкото момиченце. Писаха за тях във вестниците.
Питър забеляза, че тя плаче.
— Да, знам — отвърна той обзет от чувството, че самият е участник в процесията, съпричастен към болката на тези хора. Когато за пръв път в понеделник вечерта се сблъска с този случай, всичко му се стори мрачно и тъжно. Но сега трагичните събития изглеждаха много по-близки и реално съкровени. И докато кортежът отминаваше, той усети, че очите му се наливат със сълзи.
Зад опечалените от семейството вървяха и други хора. За свое учудване сред тях Питър забеляза едно познато лице. Отначало не успя да го разпознае, но после разбра, че това е Сол Начиз, възрастният сервитьор, който обслужваше стаите в хотела и когото освободиха от работа след разправията в понеделник вечерта с кройдънския дук и дукесата. Питър беше наредил да потърсят Начиз, във вторник сутринта и да му предадат разпореждането на Уорън Трент да излезе в платен отпуск до края на седмицата. В този миг Начиз погледна към мястото, където стояха Питър и Марша, без да покаже, че ги е познал.
Погребалната процесия продължи навътре в гробището и се изгуби от погледа. Двамата изчакаха, докато опечалените и страничните наблюдатели се оттеглят.
— Можем вече да тръгваме — каза Марша.
Неочаквано някой докосна Питър по ръката. Той се извърна и видя Сол Начиз. Все пак ги беше забелязал.
— Видях ви, че наблюдавате погребението, господин Макдермот. Познавате ли това семейство?
— Не — каза Питър. — Ние сме тук случайно.
И той представи Марша на Начиз.
— Защо не останахте до края на службата? — попита Марша.
Старецът поклати глава.
— Понякога някои неща са непоносими.
— Значи вие познавате семейството?
— Да, познавам ги много добре. Това е една тъжна история.
Питър кимна. Изглежда нямаше какво да добави.
— Аз не ви се обадих във вторник, господин Макдермот — каза Начиз, — но много съм ви благодарен за това, което направихте за мене. Имам предвид, че сте ме защитил.
— Няма нищо, Сол. Не смятам, че си виновен.
— Странна работа, като се размисли човек.
Старецът изгледа Марша, а после и Питър. Изглежда не му се тръгваше.
— Кое е странното? — попита Питър.
— Всичко. Целият случай — и Начиз посочи с ръка към отминалото шествие. — Трябва да е станало малко преди онази неприятност в понеделник вечерта. Само като си помислиш, че докато ние двамата разговаряхме…
— Да — каза Питър, но не му се искаше да говори за преживяванията си, които изпита по-късно на местопроизшествието.
— Исках да ви попитам, господин Макдермот, дали се е чуло нещо друго за историята с дука и дукесата?
— Абсолютно нищо.
Питър предположи, че Начиз, а и той самият с облекчение биха подхванали друг разговор, на различна тема от погребението.
Сервитьорът продължи:
— Много мислих за това. И струва ми се, те сякаш нарочно вдигнаха тази шумотевица. Иначе не мога да го проумея. А и все още не го разбирам.
Питър се сети, че Начиз бе казал почти същите думи и в понеделник вечерта. Припомни си точно думите на сервитьора. Начиз беше казал за кройдънската дукеса: „Тя ми блъсна ръката. Ако не знаех, че не бива, щях да кажа, че го направи нарочно.“ По-късно и у Питър се оформи същото мнение, че дукесата искаше този инцидент да се запомни. Какво беше казала? Как възнамерявали да прекарат спокойно вечерта в апартамента си и после да се поразходят наоколо. Беше казала, че се върнали преди малко. Питър си спомни, че още тогава се бе учудил колко много дукесата подчертава този факт.