После кройдънският дук беше изломотил, че си оставил цигарите в колата, а дукесата го прекъсна рязко.
Дукът беше оставил цигарите си в колата.
Но ако съпрузите Кройдън са били в апартамента си и после са излезли да се поразходят наоколо…
Разбира се, биха могли да оставят цигарите и по-рано, през деня.
Но Питър реши, че не е така.
Той забрави събеседниците си и се замисли.
Защо Кройдън желаеха да скрият факта, че са използували колата си в понеделник вечерта? Защо трябваше да създават впечатление, при това невярно, че са прекарали вечерта в хотела? Дали оплакването от разлетите скариди по креолски не беше някакъв измислен способ, чрез който преднамерено въвлеченият Начиз, а после и Питър да могат да подкрепят тази измислица? Ако не беше случайната забележка на дука, която разгневи дукесата, Питър би приел всичко за достоверно.
Защо трябваше да крият, че са използували колата?
Преди малко Начиз каза: „Смешна работа… е целият случай… трябва да е станал малко преди онази неприятност.“
Кройдън имаха ягуар.
Огилви.
Изведнъж си спомни за ягуара, който излезе миналата нощ от гаража. Когато спря за миг под уличната лампа, Питър съзря нещо особено. Спомни си, че беше забелязал нещо. Но какво? С ужасяващо хладнокръвие той си припомни: калникът и фарът; и двата бяха повредени. За пръв път описанията от полицейските бюлетини през последните дни попаднаха право в целта.
— Питър — каза Марша, — ти целият пребледня изведнъж.
Той почти не я чу.
Трябваше на всяка цена да се махне оттук, някъде, където можеше да се усамоти и да помисли. Всичко трябва да се обмисли внимателно и логично, без да бърза. Най-вече не бива да бърза и да стига до шаблонни изводи.
Пред него се намираха отделните фигурки от картинна мозайка. Външно сякаш съвпадаха в едно цяло. Но трябваше да се огледат и подредят отново и отново. Или може би да се захвърлят.
Идеята беше невероятна. Изглеждаше просто твърде фантастична, за да отговаря на истината. И все пак…
Сякаш от разстояние до него достигана гласът на Марша:
— Питър! Случило ли се е нещо? Какво има?
Сол Начиз също го наблюдаваше с недоумение.
— Марша — каза Питър, — сега не мога нищо да ти кажа. Трябва да си вървя.
— Къде ще вървиш?
— Ще се върна в хотела. Извинявай. По-късно ще се опитам да ти обясня.
— Аз имах намерение да пием заедно чай — в гласа й прозвуча разочарование.
— Повярвай ми, но имам много важна работа.
— Ако трябва веднага да тръгнеш, ще те откарам с колата.
— Не — ако тръгнеше с Марша, тя щеше да го заговори, а той да й дава обяснение. — Моля те. Ще ти се обадя по-късно.
Той ги остави объркани, загледани подире му.
Отвън, на „Бейсън стрийт“, спря едно минаващо такси. Беше казал на Марша, че ще върви пеша до хотела, но сега премисли и каза на шофьора да го откара в квартирата му.
Там щеше да бъде по-спокойно.
Да обмисли всичко и да реши какво да прави.
Наближаваше привечер, когато Питър Макдермот обобщи заключенията си.
Той си каза: когато премислиш нещо двайсет, трийсет, четиридесет пъти, когато всеки път стигаш до едно и също заключение и когато става дума за резултат като този, до който си стигнал, тогава не можеш да избягаш от дълга си.
Откакто се раздели с Марша, вече час и половина стоеше затворен в апартамента си. Потискайки възбудата и желанието си да бърза, беше си наложил да размисли за всичко логично, внимателно и спокойно. Припомни си едно след друго всички събития от понеделник вечерта. Потърси всякакви възможни обяснения както за отделните случки, така и за всички събития, взети заедно. В нито едно обяснение не намери логичност и смисленост освен ужасното заключение, до което така внезапно бе стигнал днес следобед.
Повече нямаше защо да разсъждава. Трябваше да вземе решение.
Помисли си дали да не изложи всичко, което знае, и да сподели съмненията си с Уорън Трент. Но после се отказа от тази идея, тъй като му се стори, че това би показало липса на смелост и нежелание да поеме отговорността върху себе си. Каквото предстоеше да се направи, щеше да го свърши сам.