— Значи вие се отнасяте сериозно към това?
— Аз ви казах, че ще ви издам две неща. — Детективът посочи телефона. — Последния път ми се обадиха, за да ми кажат също така, че разполагаме и с доклада на полицейската лаборатория на щата за парчетата стъкло и гривната на фара, които са намерили нашите хора на мястото на злополуката в понеделник. Срещнали са трудности, докато установят кой е производителят на колата и затова са изгубили известно време. Но сега вече сме наясно, че стъклото и гривната са от фара на ягуар.
— Сигурни ли сте наистина?
— Нещо повече, господин Макдермот. Ако се доберем до колата, която е убила жената и детето, ние ще докажем това без капчица съмнение.
Капитан Йолис стана да си върви и Питър го изпрати до преддверието. За свое учудване там завари Хърби Чандлър, но веднага си спомни, че той самият беше разпоредил старши пиколото да се яви при него тази вечер или утре сутринта. След последвалите събития той изпита изкушението да отложи тази, по всяка вероятност, неприятна среща, но после стигна до заключението, че не би спечелил нищо, като изчака.
Забеляза, че детективът и Чандлър си размениха погледи.
— Лека нощ, капитане — каза Питър и изпита злорада наслада, забелязвайки безпокойството, което премина през невестулковото лице на Чандлър.
Когато полицаят си отиде, Питър покани старши пиколото в кабинета си.
Той отключи едно от чекмеджетата си и извади някаква папка, в която се намираха показанията, написани предишния ден от Диксън. Дюмер и другите двама младежи. Подаде ги на Чандлър.
— Вярвам, че това ви интересува. Ако ви хрумнат някои идеи, трябва да знаете, че това са копия, а оригиналите са у мен.
По лицето на Чандлър премина сянка на болезнена гримаса и после започна да чете. Докато прелистваше страниците, той все повече присвиваше устни. Питър чу как си поема въздух през зъби и миг след това изръмжа:
— Копелета!
— Наричате ги така, защото са ви определили като сводник ли? — прекъсна го Питър.
Старши пиколото се изчерви и остави показанията върху бюрото.
— Какво смятате да правите?
— Смятам да ви изхвърля незабавно. И тъй като вие работите тук отдавна, възнамерявам да изложа целия случай пред господин Трент.
— Господин Мак, може ли да поговорим по този въпрос? — изхленчи Чандлър.
Но отговор не последва и той поде отново:
— Господин Мак, в място като тукашното могат да се случат всякакви неща…
— Ако смятате да ми разказвате за историйките с момичетата, дето поръчвате по телефона, и всички онези развлечения, не бива да се съмнявате, че всичко ми е известно. Но има и нещо друго, което ми е известно, а вие го знаете: ръководството не може да си затваря очите за някои въпроси. Един от тях е да предлагаш жени на непълнолетни.
— Господин Мак, бихте ли могли поне този път да не отивате при господин Трент? Не може ли това да си остане между нас двамата?
— Не.
Очите на старши пиколото бързо обходиха стаята и после се спряха на Питър. Погледът му преценяваше обстановката.
— Господин Мак, ако на някои хора е съдено да живеят… — и той замълча.
— Да?
— Е, понякога може и да си струва.
Любопитството накара Питър да премълчи.
Чандлър се поколеба, после бавно разкопча джоба на куртката си. Бръкна в него и извади прегънат плик, който положи върху бюрото.
— Я да видя — каза Питър.
Чандлър побутна плика към него. Не беше залепен и вътре се намираха пет стодоларови банкноти. Питър ги огледа внимателно.
— Истински ли са?
— Съвсем истински — ухили се Чандлър.
— Любопитен съм да знам каква цена сте ми определил. — Питър, му подхвърли обратно парите. — Вземете си ги и изчезвайте.
— Господин Мак, ако става въпрос да добавя още малко…
— Изчезвайте! — гласът на Питър прозвуча тихо и той се понадигна от стола. — Изчезвайте, преди да съм ви разбил мръсната муцунка.
Хърби Чандлър прибра парите и излезе, а на лицето му беше застинало ненавистно изражение.
Когато остана сам, на спокойствие, Питър Макдермот се отпусна тежко на стола зад бюрото. Разговорите със следователя и с Чандлър го бяха изтощили и потиснали. Особено втората среща, помисли си той, беше понижила много повече настроението му, а това вероятно се дължеше и на предложения подкуп, който предизвика у него усещането за нечисто-плътност.
А ако беше взел парите? Бъди честен със себе си, помисли си Питър. За миг, докато държеше банкнотите в ръце, той изпита изкушението да ги прибере. Петстотин долара не бяха за пренебрегване. Питър не хранеше никакви илюзии за разликата между своите доходи и тези на старши пиколото, който несъмнено грабеше много. Ако беше някой друг, а не Чандлър, може би щеше да отстъпи пред изкушението. А дали би отстъпил? Искаше му се да знае със сигурност. Така или иначе, нямаше да бъде първият управител на хотел, който приема пари от подчинените си.