— Не трябва! Дори и да ти хрумват такива мисли, не бива да се срамуваш от тях — в думите на Кристин се усещаше истината, че „Сейнт Грегъри“ работи до голяма степен „неефективно“ и през последните години се осланя на старата си слава. Сега хотелът беше изправен пред финансова криза, която можеше да наложи драстични промени, независимо дали неговият собственик Уорън Трент ще ги иска, или не.
— На света има глави и стени — възрази Питър, — но няма никакъв смисъл да блъскаш едното в другото. У. Т. не си пада по новите идеи.
— Това не е причина да се откажеш.
Той се засмя:
— Говориш като жена.
— Та аз съм жена.
— Знам — каза Питър — Вече започнах да забелязвам.
Помисли си, че наистина е вярно. През цялото време откакто познаваше Кристин, от самото си пристигане в „Сейнт Грегъри“, Питър я приемаше твърде формално и едва в последно време откри, че все повече осъзнава колко е привлекателна и различна от другите. Запита се какви ли са й намеренията за тази вечер.
— Не съм вечерял. Днес много работа се натрупа — каза нерешително той. — Какво ще кажеш, ако хапнем заедно късно вечерта?
— Обичам късните вечери — отговори Кристин.
— Искам да проверя само още нещо — каза той в асансьора. — Изпратих Хърби Чандлър да разбере какво се е случило на единайсетия етаж, но му нямам доверие. После съм свободен. — Той притисна леко ръката й. — Ще ме почакаш ли на мецанина?
Ръцете му бяха учудващо нежни за човек с неговия ръст, който би трябвало да бъде тромав. Кристин погледна силния му енергичен профил с издадена челюст, който приличаше по форма на фенер. Лицето му е интересно, каза си тя, с леко загатната решителност, която би могла да прерасне в упоритост, ако бъде предизвикана. Усети, че сетивата й се пробуждат.
— Добре — съгласи се тя, — ще те почакам.
7
Марша Прейскът гореше от желание да прекара деветнайсетия си рожден ден по-различно или поне да беше останала на бала на студентското дружество „Алфа-Капа-Епсилон“ в залата за конференции осем етажа по-долу. Приглушено от разстоянието и допълнителните шумове, ехото от бала достигаше сега до нея, носейки се през прозореца на единайсетия етаж, който едно от момчетата отвори със сила преди няколко минути, когато жегата, цигареният дим и миризмата на алкохол в крайно претъпкания апартамент станаха нетърпими дори и за онези, чиято способност да долавят подобни подробности все по-бързо намаляваше.
Допусна грешка, че дойде тук. Но както винаги непокорна, тя потърси нещо по-различно, а Лайл Дюмер й бе обещал тъкмо това. Познаваше го от много години и от време на време се срещаше с него. Баща му беше президент на една от градските банки и близък приятел на баща й. Докато танцуваха, Лайл й каза:
— Това е детска работа, Марша. А нашите момчета са наели горе апартамент и почти цяла вечер си прекарваме чудесно. Страшно интересно е — той се опита да се засмее мъжествено, но това прозвуча като кикотене, а после запита направо: — Защо не дойдеш?
Без да се замисли, тя каза „да“. Напуснаха дансинга и се качиха в 1126–7, малък, претъпкан апартамент, където ги обгърна застоялият въздух и силната врява. Не очакваше, че ще има толкова много хора, и се почувствува неприятно изненадана, като видя, че някои от момчетата са вече пияни.
В апартамента имаше и няколко момичета и тя познаваше бегло повечето от тях. Опита се да влезе в разговор, при все че не се чуваше нито дума. Едно от момичетата, Сю Филип, не можеше и звук да издаде. Очевидно беше тежко препила и кавалерът й, някакво момче от Батън Руж, изливаше отгоре й вода от обувката, която непрекъснато пълнеше в банята. Роклята на Сю от розов муселин се беше превърнала вече в мокра дрипа.
Момчетата поздравиха Марша доста възторжено, но след това веднага се извърнаха към импровизирания бар, пригоден от някакъв остъклен шкаф, обърнат на една страна. Някой — не видя точно кой, навря непохватно в ръцете й една чаша.
В съседната стая очевидно ставаше нещо. Пред затворената врата се беше струпала групичка момчета, към които се присъедини и Лайл Дюмер, изоставяйки Марша. Тя дочу откъслечен разговор, включително въпроса „Е, как беше?“, но отговорът се изгуби в избухналия неприличен смях.
Когато разбра от последвалите забележки, или поне се усъмни какво става там, обхвана я отвращение и й се прииска да си отиде. Сега дори голямата самотна къща в квартал „Градина“2 й се стори по-привлекателна, макар да не я обичаше заради нейната пустота, тъй като оставаше сама с прислужниците в нея при отсъствията на баща си. И сега от месец и половина го нямаше, щеше да се върне едва след две седмици.