— Когато сме заети с най-много работа, мосю, тогава сме най-горди. Всъщност и зелката изглежда така, ако не погледнеш под листата й.
— Прочетох доклада ви. — Питър върна папката на помощник-готвача и го последва в остъклената канцелария, където не беше така шумно. — Харесват ми вашите идеи. Бих оспорил някои предложения, но те представляват незначителна част от работата ви.
— Не би било лошо да поспорим, ако в крайна сметка пристъпим към дела.
— Засега няма да стане. Поне не по този начин, който очаквате. Преди да се предприеме каквато и да е реорганизация, най-напред трябва да се реши важният въпрос чия собственост ще бъде хотелът.
— Вероятно аз и моят план ще трябва да отидем другаде. Няма значение! — Андре Лемю присви рамене по галски и добави: — Мосю, трябва да се отбия на етажа, където вечерят участниците в конгреса. Имате ли нещо против да ме придружите?
Питър също възнамеряваше да включи във вечерната си обиколка и залите от горния етаж. Нямаше никаква разлика, ако започнеше проверката си от кухнята на етажа за конференции.
— Благодаря ви. Ще дойда с вас.
Те се изкачиха със служебния асансьор до следващите два етажа и влязоха в помещение, което доста приличаше на главната кухня. Оттук можеха да се сервират наведнъж около две хиляди ястия в трите заседателни зали на „Сейнт Грегъри“ и в десетте по-малки помещения. Работният ритъм изглеждаше не по-малко напрегнат от този в другата кухня.
— Както знаете, мосю, сега имаме два големи банкета. В Голямата бална зала и в „Биенвил“.
— Да, конгресът на стоматолозите и този на Голд Краун Кола — кимна Питър. От потока блюда, устремен към двата срещуположни изхода на дългата кухня, той забеляза, че основното ястие на зъболекарите е печена пуйка, а на търговците на кола — пържена камбала. Цяла чета готвачи и техните помощници приготвяха и двете ястия, като разпределяха с ритъма на машини зеленчуците на порции, а после с едно-единствено бързо движение покриваха чиниите с металически капаци и ги поставяха върху подносите на сервитьорите.
По девет чинии на поднос, колкото беше броят на участниците на всяка маса. По две маси на всеки сервитьор. По четири курса за основното ястие наред с допълнителните кифлички, маслото, кафето и петифурите. Питър изчисли; на всеки сервитьор се падаха поне по дванайсет тежки обиколки, а често пъти и повече, ако клиентите пожелаеха нещо допълнително или, както се налагаше понякога, ако сложеха допълнителни маси. И не беше никак чудно, че някои сервитьори изглеждаха преуморени към края на вечерта.
Навярно недотам преуморен изглеждаше салонният управител, спокоен, безупречен с бялата си вратовръзка и фрак. В този миг, като полицай на пост, той се беше разположил в центъра на кухнята, направлявайки потока от сервитьори в двете посоки. Щом забеляза Андре Лемю и Питър, той се отправи към тях.
— Добър вечер, шефе. Добър вечер, господин Макдермот. — Макар според йерархията на хотела Питър да превъзхождаше другите двама, салонният управител правилно се ориентира в правилата на кухнята, като поздрави най-напред дежурния главен готвач.
— Какъв е броят на вечерите, господин Доминик? Салонният управител погледна в едно листче и отговори:
— Хората от Голд Краун Кола заявиха двеста и четиридесет и ние заредихме толкова. Изглежда ще се вместят в тази бройка.
— Те са търговци, които разчитат на заплатата си — каза Питър. — Трябва да се явят. Но зъболекарите са дошли и да се позабавляват. Вероятно някои от тях ще се позабавят, а много може и да не дойдат.
Салонният управител кимна в знак на съгласие.
— Дочух, че доста си пийвали в стаите. Консумацията на лед се е повишила, а сервитьорите от етажите са затрупани с поръчки за коктейли. Струва ми се, че това ще се отрази на вечерята.