Щом ягуарът забави ход и спря, към него се втурнаха полицаи с насочено оръжие.
Треперещ, Огилви вдигна ръце над главата си.
Някакъв едър сержант отвори вратата на колата и заповяда:
— Без да сваляш ръце, излизай от колата! Арестуван си!
17
Кристин Франсис Разсъждаваше на глас:
— Ето! Пак го направихте. И двата пъти, докато ви наливаха кафе, вие обгърнахте чашата с ръце. Като че ли така ви е по-приятно.
Албърт Уелс се усмихна дяволито от другия край на масата.
— Вие сте много по-наблюдателна от някои други.
Тази вечер той отново изглеждаше отслабнал, помисли си Кристин. Беше пребледнял както преди три дни и цяла вечер бронхиалната кашлица го измъчваше, макар това да не помрачаваше веселото му настроение. Той има нужда от някого, помисли си Кристин, който да се грижи за него.
Намираха се в основния ресторант на „Сейнт Грегъри“. Бяха пристигнали преди повече от час и почти всички посетители си бяха отишли и само няколко души допиваха бавно кафето и питиетата си. Макар хотелът да беше препълнен, в ресторантите нямаше много посетители. Оберкелнерът Макс се приближи дискретно до тяхната маса.
— Ще желаете ли още нещо, господине?
Албърт Уелс погледна Кристин, която поклати глава.
— Мисля, че не. Ако желаете, можете да донесете сметката.
— Разбира се, господине — Макс кимна на Кристин, показвайки с поглед, че не е забравил уговорката им от сутринта.
Когато оберкелнерът си отиде, дребният човечец каза:
— Та да се върнем към кафето. Ако търсиш злато в земите на север и искаш да оживееш, трябва всичко да пестиш, дори и топлината от чашата с кафе в ръцете ти. Това ти става привичка, с която свикваш. Предполагам, че бих могъл да се откажа от него, но има и такива неща, за които си струва да си спомняш от време на време.
— Защото времената тогава са били по-добри или защото сега животът е по-хубав?
— Струва ми се и двете — отвърна той, след като се замисли.
— Казахте ми, че сте бил миньор — каза Кристин. — Но не знаех, че сте бил и златотърсач.
— През повечето време и двете професии вървяха ръка за ръка. Особено на Канадския щит — това е в северозападните територии, Кристин, почти до края на канадските земи. Когато живееш там самичък в тундрата или както я наричат — арктическата пустиня, всичко чака двете ти ръце — от маркирането на участъка с колове до подгряването на вечно замръзналата земя, която трябва да разкопаваш. А ако сам не го направиш, няма и кой да ти помогне.
— А какво търсехте на север?
— Уран, кобалт и най-вече злато.
— И намерихте ли нещо? Имам предвид злато.
Той кимна утвърдително.
— Много. Около Йелоунайф при Голямото робско езеро. Там били разкрити находища още през деветдесетте години на миналия век и така продължило през цялата златна треска до 1945 година. Макар че в онези райони земята се поддаваше много трудно на обработка и извличане на рудата.
— Трябва да ви е било много тежко — каза Кристин.
Дребният човек се закашля, после отпи глътка вода и се усмихна с извинително изражение.
— Тогава бях по-здрав. Макар че ако дадеш и най-малката възможност на Щита, той ще те погуби — Уелс огледа приятния ресторант, осветен от кристалните полилеи. — Всичко е много по-различно от това, което виждам тук.
— Вие казахте, че най-трудно се копае златото. Но не винаги е така, нали?
— Не винаги. На някои им вървеше повече, но и на тях не им беше леко. Може би работата беше такава, защото Щита и Голите земи оказваха странно въздействие над хората. Някои например, които изглеждаха силни не само физически, но и духом, после се оказаха най-безпомощните. Но понякога ставаше и обратното. Спомням си веднъж…
Той замълча, тъй като оберкелнерът остави на масата поднос със сметката им.
— Продължавайте! — подкани го тя.
— Това е дълга история, Кристин.
Той обърна сметката и я разгледа.
— Бих искала да я чуя — каза Кристин, която наистина проявяваше интерес. Тя си помисли, че с течението на времето този дребен човечец й става все по-симпатичен.
Той вдигна очи и в тях се четеше весело настроение. Погледна в другия край на залата, към оберкелнера, и отново към Кристин. После бързо извади молив и подписа сметката.
— Беше през трийсет и шеста — започна той, — по времето, когато започна една от последните кампании за злато в Йелоунайф. Работех в един участък близо до брега на Голямото робско езеро. Работех заедно с един човек на име Хайми Екстайн от Охайо. Беше работил в търговията с облекла, продавал стари коли и какво ли не още. Беше нахакан и бърборко, но знаеше как да печели симпатиите на хората. Предполагам, тъкмо това наричате чар. Когато пристигна в Йелоунайф, нямаше много пари. Аз бях без пукната пара, Хайми предложи да започнем с неговия капитал.