Албърт Уелс отпи замислено вода.
— Хайми никога не беше виждал снегоходки, не беше чувал за вечно замръзналата земя и не можеше да различи шистата от кварца. И въпреки това започнахме добре от самото начало. Провървя ни.
— Бяхме работили в продължение на месец-два. Докато си на Щита, изгубваш всякаква представа за времето. И ето един ден, близо до устието на река Йелоунайф, седнахме да свием по цигара. Седим си, както правят златотърсачите, и аз отчупих няколко парчета от една желязна шапка — това е окислената горна част, Кристин, на някоя желязна жилка — и ги пъхнах в джоба си. По-късно на брега на езерото промих парчетата. И можете ли да си представите, че пред мен се откри чисто самородно злато.
— Когато такова нещо ти се случи — каза Кристин, — сигурно се чувствуваш най-щастливият човек на земята.
— Може би има други неща, които те правят по-щастлив. Но ако ги има, поне на мен не са се случвали. И така, ние се втурнахме обратно към онова място, откъдето отчупих скалните парчета, й го покрихме с мъх. След два дни открихме, че мястото вече е оградено с колчета. Мисля, че това беше най-тежкият удр, който бяхме изпитали. После се оказа, че маркировката била на някакъв златотърсач от Торонто. Беше отишъл нанякъде предишната година, а после се върнал на изток, без да знае какъв участък притежава. Според законите на Северните територии, ако заявеният участък не се разработва, след година собственикът губи всякакви права над него.
— Откога е бил заявен участъкът?
— Ние го открихме през юни. Ако нещата продължаваха да се развиват така, земята щеше да бъде свободна през последния ден на септември.
— А не можехте ли да си мълчите и да изчакате?
— Точно такива бяха и нашите намерения. Само че не беше толкова лесно. Първо, откритият участък се намираше точно в района на една действаща мина и наблизо работеха и други златотърсачи като нас. И второ, Хайми и аз останахме без пари и храна.
Албърт Уелс повика един от минаващите сервитьори.
— Смятам да изпия още едно кафе все пак — той попита Кристин: — А вие?
Тя поклати глава.
— Не, благодаря. Продължавайте. Искам да чуя всичко до края.
Колко странно, помисли си тя, че едно такова епично приключение, за което хората само си мечтаят, би могло да се случи на един съвсем обикновен човек като дребничкия старец от Монреал.
— И така, Кристин, мисля, че следващите три месеца бяха най-дългите, които двама мъже биха могли да преживеят. А навярно и най-трудните. Ние само съществувахме. Риба и малко растения. Накрая заприличах на вейка, а краката ми почерняха от скорбут. Разболях се и от този бронхит и флебит. Хайми не беше по-добре, но никога не се оплакваше и все повече ми допадаше.
Кафето пристигна и Кристин мълчаливо изчака.
— Накрая настъпи последният ден на септември. Разбрахме от хората в Йелоунайф, че след като изтече срокът на първата заявка, за участъка щели да се явят и други и ние решихме да рискуваме. Нашите колчета бяха готови. Забихме ги точно след полунощ. Спомням си, нощта беше тъмна като катран, валеше силно и вятърът вееше като хала.
Ръцете му отново обхванаха чашата с кафето.
— Това е всичко, което си спомням, тъй като по-късно природата ме надви и първото нещо, което видях, беше болницата в Едмънтън на около хиляда мили от мястото, където работехме. После научих, че Хайми ме извел от района на Щита, макар да не разбрах как го е направил. А един пилот ме откарал на юг. Много пъти, дори и в болницата, ме бяха отписвали. Но не умрях. Въпреки че като премислих всичко, предпочетох да бъда мъртъв.
Той спря да отпива от кафето.
— А заявката не беше ли законна? — попита Кристин.
— Редовна беше. Неприятностите дойдоха от Хайми — Албърт Уелс поглади замислено носа си, който приличаше на човка на врабче. — Може би трябва да се върна малко назад. Докато чакахме да мине времето, на Щита и двамата подписахме документи за прехвърляне на имуществото си. Всеки от нас прехвърляше — черно на бяло — собствения си дял от участъка на другия.
— Защо направихте така?
— Това беше идея на Хайми в случай, че един от двама ни оцелее. И ако станеше нещо такова, оцелелият щеше да разполага с документ, от който е видно, че той е собственик на целия участък и ще трябва единствено да унищожи другия документ. Хайми каза, че така ще си спестим много адвокатски формалности. Тогава ми се стори съвсем разумно. Уговорихме се да унищожим и двата документа, ако останем живи и двамата.