— Значи, докато сте били в болницата… — подметна Кристин.
— Хайми бе взел и двата документа и беше заверил своя. Когато се възстанових, Хайми управляваше целия участък и бе започнал да го разкопава с необходимата техника и работна ръка. Разбрах, че получил предложение да продаде участъка за четвърт милион долара на една голяма металопреработваща компания, а освен това имало и други кандидати.
— И нищо ли не можахте да направите?
Дребният човек поклати глава.
— Разбрах, че съм бил изигран, преди да започна. Въпреки всичко, щом излязох от болницата, взех пари на заем, за да отида отново на север.
Албърт Уелс млъкна и помаха някому с ръка за поздрав. Кристин вдигна очи и видя Питър Макдермот, който се приближаваше към тяхната маса. Интересно, помисли си тя, дали Питър помни предложението да дойде при тях след вечеря. Щом го видя, почувствува, че сетивата й са обхванати от приятно вълнение. Но тя внезапно усети, че Питър е потиснат.
Дребният човечец поздрави сърдечно Питър, а един сервитьор бързо донесе допълнителен стол.
Питър се отпусна на него с наслада.
— Страхувам се, че малко съм закъснял, но ме задържаха някои проблеми.
И си помисли, че това беше чудесен пример за премълчаване на част от истината.
Надявайки се, че ще има възможност да поговори по-късно насаме с Питър, Кристин каза:
— Господин Уелс ми разказваше една чудесна история. Трябва непременно да й чуя края.
Питър отпи от кафето, което му донесе сервитьорът.
— Продължавайте, господин Уелс. Ще бъде като филм, който улавям накрая. После ще разбера и началото.
Дребният човечец се усмихна и сведе очи към кокалестите си и загрубели ръце.
— Няма много до края, макар че това, което стана, представлява неочакван обрат. Аз заминах на север и открих Хайми в Йелоунайф, настанен в някаква сграда, която минаваше за хотел. Нарекох го с всички обидни думи, които ми дойдоха на ума. А той през цялото време ми се хилеше насреща, което още повече ме вбеси, и за малко щях да го убия на място. Разбира се, нямаше да направя това, а и той беше съвсем наясно, че не бих го направил.
— Трябва да е бил отвратителен човек — каза Кристин.
— И аз така си мислех. Но като се поуспокоих, Хайми ми каза да го последвам. Отидохме при адвоката и той ни извади някакви документи, предварително подготвени, като според тях аз отново получавах своя дял, и то по съвсем честен начин, защото Хайми не бе задържал нищо за себе си за цялата работа, която беше свършил по време на моето отсъствие.
— Нищо не разбирам — поклати глава Кристин в недоумение. — Тогава защо е…
— После Хайми ми обясни всичко. Каза ми, че от самото начало е знаел колко много законни положения трябва да се спазят, да се подпишат разни документи, особено ако участъкът не бъде продаден и вместо това се разработи, а той знаеше, че това е и моето желание. Беше взел заеми от банката за машините, за надниците на работниците и всичко останало. И докато аз лежах в болницата и не можех да различа деня от нощта, той не би могъл нищо да предприеме, при условие че името ми съществува върху документа като сътрудник. И така Хайми беше използвал моя документ и бе продължил да работи. През цялото време имал намерение да върне дела ми. Лошото бе, че не си падаше много по писмата и затова изобщо не бе ме уведомил. Но още от самото начало беше уредил всичко по законен път. И ако той бе умрял, тогава аз щях да получа и неговия дял.
Питър Макдермот и Кристин го гледаха изумени от срещуположния край на масата.
— По-късно — каза Албърт Уелс — направих същото с моята половина — написах завещание, според което тя се прехвърляше на Хайми. По същия начин постъпихме и с мината до края на живота на Хайми, който почина преди пет години. Мисля си все пак, че той ме научи на едно — когато вярваш в някого, не бързай да си сменяш мнението за него.
— А мината? — попита Питър Макдермот.
— Ами ние продължавахме да отхвърляме предложенията за продажба на участъка и накрая се оказа, че сме прави. Хайми продължи да я разработва дълги години наред. Тя все още работи и е една от най-продуктивните мини на север. От време на време се отбивам, за да си спомня за старите времена.
Лишена от способност да говори и с полуотворена уста, Кристин се вгледа втренчено в дребния човечец.
— Вие… вие притежавате златна мина?
Албърт Уелс кимна весело.
— Точно така. А сега притежавам и някои други неща.
— Извинете ме за любопитството — каза Питър Макдермот, — но какви са тези неща?