— Не мога да ги изброя със сигурност — отговори дребничкият човечец, като се намести неловко на стола си. — Имам два вестника, няколко кораба, една застрахователна компания, сгради и някои други дребни имоти. Миналата година купих една верига от магазини за хранителни стоки. Аз обичам новите неща. Това поддържа интереса ми жив.
— Да — каза Питър, — сигурен съм, че е така.
Албърт Уелс се усмихна дяволито.
— Всъщност имах намерение утре да ви кажа нещо, но мога да го направя и сега. Току-що купих този хотел.
18
— Ето тези господа, господин Макдермот.
Оберкелнерът Макс посочи към другия край на фоайето, където двама мъже, единият от които бе полицейският детектив капитан Йолис — чакаха спокойно до щанда за вестници.
Малко преди това Макс бе повикал Питър от ресторанта, където седяха двамата с Кристин, онемели от учудване при съобщението на Албърт Уелс. Питър разбра, че и Кристин, а и той самият са твърде изумени, за да осъзнаят напълно новината или да преценят последиците от нея. Той прие дори с облекчение съобщението, че го чакат спешно навън. Извини се набързо и обеща да се върне по-късно, ако има възможност.
Капитан Йолис се приближи към него и представи придружаващия го сержант Бенет.
— Господин Макдермот, има ли наблизо някое удобно място, където можем да поговорим?
— Оттук!
Питър поведе двамата мъже край таблото за ключове и влязоха в кабинета на счетоводителя, който беше свободен във вечерните часове. Капитан Йолис подаде на Питър един сгънат вестник. Това беше новият брой на сутрешното издание на „Тайм Пикаюн“. Заглавието над статията, разделена на три колони, гласеше:
Капитан Йолис затвори вратата на кабинета.
— Господин Макдермот, Огилви е арестуван. Заловили са го преди час с колата близо до Нашвил. Щатската полиция от Тенеси го е задържала и ние им съобщихме да ни го върнат. Колата също ще бъде докарана на един камион, увита в платнище. Но от разследванията, които са направени на място, няма основание за съмнение, че това е колата, която търсим.
Питър кимна. Той почувствува, че двамата полицаи го гледат с интерес.
— Ако ви се струва, че реагирам малко бавно на тези събития — каза Питър, — трябва да ви кажа, че току-що преживях и друго сътресение.
— Има ли връзка с този случай?
— Не. Във връзка с хотела.
Последва мълчание, а после Йолис каза:
— Може би ще ви е интересно да разберете, че Огилви е дал показания. Твърди, че не знаел дали колата преди това е катастрофирала. Казва, че дукът и дукесата му платили всичко двеста долара, за да откара ягуара на север. У него откриха точно толкова пари.
— Вярвате ли в това?
— Може и да е вярно. А може и да не е. Ще бъдем наясно утре, след като го поразпитаме.
До утре, помисли си Питър, ще се изяснят много неща. Тази вечер всичко му изглеждаше невероятно.
— Какво ще стане по-нататък — попита Питър.
— Имаме намерение да посетим кройдънския дук и дукесата. Ако не възразявате, бихме искали да ни придружите.
— Аз мисля, че… но ако смятате, че се налага.
— Благодаря ви.
— Само едно нещо, господин Макдермот — каза другият детектив. — Разбрахме, че кройдънската дукеса дала някакво писмено разрешение за извеждането на колата от гаража на хотела.
— Да, казаха ми за това.
— Може да се окаже важно за нас, господине. Смятате ли, че някой може да е запазил тази бележка?
Питър се замисли.
— Възможно е. Ако не възразявате, ще се обадя в гаража.
— Нека да идем там — каза капитан Йолис.
Калгмър, нощният портиер на гаража, непрекъснато се извиняваше.
— Разбирате ли, господине, аз си помислих, че тази хартийка може да ми потрябва, за да се защитя с нея, ако някой ме попита. И ще ми повярвате ли, господине, че тази вечер я търсих, преди да се сетя, че съм я изхвърлил с хартията от сандвичите. Ако си говорим честно, аз наистина не съм виновен за това — той посочи с ръка остъклената кабина, от която беше излязъл. — Там е малко тясно. Нищо чудно, че нещо може и да се изгуби. Тъкмо миналата седмица разправях дали не могат да разширят малко това място. Сега разбирате при какви условия ми се налага да правя денонощните сметки.
Питър Макдермот го прекъсна:
— Какво беше написано на бележката от кройдънската дукеса?
— Ами само това, че на господин Огилви му се разрешава да вземе колата. Тогава се позачудих…
— На бланка на хотела ли беше написано разрешението?
— Да, господине.