Мисълта за баща й я накара да си спомни, че нямаше да е тук или на студентския бал, ако той се беше върнал, както очакваше и бе обещал първоначално. Вместо това щеше да има празненство за рождения й ден, което щеше да се ръководи от самия Марк Прейскът в неговия обичаен и весел стил, и на него щяха да присъствуват най-близките приятели на дъщеря му. И Марша бе уверена, че те щяха да се откажат от поканите на „Алфа-Капа-Епсилон“, ако балът съвпадаше с нейния празник. Но той не се върна у дома и в замяна, както винаги, й се извини по телефона, този път от Рим.
„Марша, миличка, наистина се опитах да дойда, но не успях. Работата ми тук ще ме задържи още две-три седмици, но ще се реванширам, миличка, наистина ще се реванширам, като се върна у дома.“
Той попита плахо дали Марша не иска да посети майка си и новия й съпруг в Лос Анджелос, а когато тя, без дори да се замисли, отказа, баща й продължи:
— Добре, няма значение. Желая ти чудесно прекарване на рождения ден и съм ти изпратил нещо, което смятам, че ще ти хареса. — На Марша й се доплака при звука на приятния му глас, но се сдържа, тъй като отдавна се беше отучила да плаче. А и нямаше смисъл да се пита защо собственикът на универсален магазин в Ню Орлийнс с цял взвод от добре платени служители трябва да бъде по-яко обвързан от бизнеса си, отколкото един обикновен чиновник. Вероятно в Рим го задържаше нещо друго, за което не бе й казал, така както и тя нямаше да му каже какво точно става сега в апартамент 1126.
Когато реши да си тръгне, упъти се към прозореца да остави чашата си на перваза и отдолу до нея достигнаха звуците на „Звезден прах“. Вечер по това време оркестърът предлагаше стари, сантиментални изпълнения, особено ако съставът се ръководеше от Мокси Бюкенън и неговите „Звездни южняци“, които свиреха на повечето от изисканите тържества със сребърна посуда в „Сейнт Грегъри“. Дори и да не бе танцувала преди това, тя щеше да разпознае аранжимента — все още преобладаващите топли и сладки тонове на духовите инструменти — характерна черта за Бюкенън.
Като се колебаеше пред прозореца, Марша размисли дали да не се върне на етажа за танци, макар да знаеше какво е там сега: момчетата съвсем разгорещени в смокингите си, някои от тях опипвайки неловко яките си, няколко непохватни хлапаци, на които им се иска да навлекат отново джинсите и импрегнираните якета, и момичетата, които сновяха насам-натам към дамската тоалетна, поверявайки една на друга с кикот тайните си. Всички й заприличаха на група деца, натъкмени да играят на „шарада“3. Често си мислеше, че младостта е глупав период, особено щом трябва да го преживееш с връстниците си. Понякога, както и сега, тя копнееше за по-зряла компания.
Но това не успя да й предложи дори Лайл Дюмер. Забеляза, че той е още сред групичката пред вратата на съседната стая, със зачервено лице, с колосан нагръдник, който се беше нагънал, и с изкривена черна вратовръзка. Марша се запита как е могла да го възприема сериозно досега.
Останалите, а и тя самата, започнаха да си тръгват, запътвайки се масово към вратата. Едно от големите момчета, когото познаваше под името Станли Диксън, се показа от другата стая. Като кимна към вратата, която затвори внимателно зад гърба си, тя долови част от думите му: „…момичетата все казват, че ще… достатъчно им било… страхуват се… неприятности.“
— Казах ви да оставим тези истории… — обади се друг.
— Защо да не опитаме с някоя от тези? — чу се гласът на Лайл Дюмер, който говореше по-завалено отпреди.
— Да, ама коя? — и погледите на момчетата зашариха из стаята. Марша преднамерено ги избегна.
Няколко приятелки на Сю Филип, която беше припаднала, се опитваха безуспешно да й помогнат да се изправи на крака. Едно от момчетата, по-трезвено от останалите, се обърна загрижено към Марша:
— Марша, на Сю й е страшно кофти. Можеш ли да й помогнеш?
Марша се спря с нежелание, като сведе поглед към момичето, което беше отворило очи и се бе облегнало по гръб. Детското личице беше пребледняло, устните бяха отпуснати, а червилото по тях размазано. Като сподави въздишката си, Марша каза на останалите:
— Помогнете ми да я заведа в банята — и когато трима от тях я повдигнаха, пияното момиче заплака.
Някакво момче поиска да ги последва в банята, но Марша затвори рязко вратата и я заключи. Извърна се към Сю Филип, която с ужас се наблюдаваше втренчено в огледалото. Марша си помисли, че този шок ще й подействува поне отрезвяващо.
— Аз не бих се тревожила толкова — отбеляза Марша. — Казват, че все някога трябва да ни се случи.
— Господи! Майка ми ще ме убие! — думите на Сю прозвучаха като стенание и тя се наведе над тоалетната, за да повърне.