Най-накрая ключалката поддаде и капакът се отметна назад. Под него се разкриха два искрящи реда от смайващи бижута: пръстени, брошки, колиета, обици и диадеми. Бяха изработени от благородни метали и повечето бяха украсени със скъпоценни камъни. При вида им Ключаря затаи дъх. Е, все пак част от приказната колекция на дукесата не беше предадена за съхранение в сейфа на хотела. Още веднъж предчувствието и предзнаменованието не го бяха подвели. Протегна и двете си ръце към плячката, но в този миг в бравата на входната врата изщрака ключ.
Ключаря реагира мигновено. Затръшна капака на кутията и затвори чекмеджето. На влизане беше оставил вратата на спалнята открехната и сега се втурна към нея. През тесния процеп той надникна в гостната, където тъкмо в този миг влизаше една камериерка. Беше възрастна и с тромава походка. Забавените й движения му предоставиха една-единствена възможност за спасение.
Той се извърна и се втурна към лампата до леглото. Напипа шнура й и го издърпа. Светлината угасна. А сега трябваше да вземе нещо в ръка и да се престори, че е зает. Нещо! Каквото и да е!
На стената беше облегнато малко дипломатическо куфарче. Грабна го и се упъти към вратата.
Когато Ключаря отвори широко вратата, камериерката отстъпи назад, изохка и се хвана за сърцето.
Ключаря се намръщи.
— Къде бяхте досега? Трябваше да дойдете по-рано.
Уплахата и последвалото обвинение я накараха да се обърка още повече. А той очакваше тъкмо това.
— Извинете, сър. Видях, че има хора и…
— Сега вече няма значение — сряза я той. — Свършете си работата, а освен това има и една лампа, която трябва да се поправи. — И той посочи към спалнята. — Дукесата иска да бъде в изправност тази вечер. — Той понижи глас, като се досети за присъствието на секретаря.
— Ще се погрижа, сър.
— Много добре.
Ключаря кимна хладно и излезе.
В коридора се опита да не мисли за нищо. Успя да постигне това, докато се озова в своята стая, номер 830. И там объркан и отчаян, той се хвърли върху леглото и зарови лице във възглавницата.
Измина повече от час, преди да се заеме с ключалката на дипломатическото куфарче, което беше донесъл със себе си.
Вътре лежаха една върху друга пачки с американски долари. Всичките банкноти бяха дребни и употребявани.
С треперещи ръце той отброи петнайсет хиляди долара.
22
Питър Макдермот придружи двамата детективи от мазето, където се намираше пещта за изгаряне на смет, до изхода на улица „Сейнт Чарлз“.
— Засега — предупреди го капитан Йолис — бих искал да си мълчите за това, което стана тази вечер. Ще има достатъчно въпроси, когато отправим обвинение срещу вашия Огилви. Няма смисъл да намесваме предварително и журналистите.
— Ако имахме възможност за избор — увери го Питър, — ние бихме предпочели изобщо да не разгласяваме случая.
— Не разчитайте на това — изръмжа Йолис.
Питър се върна в основния ресторант и не се учуди, като не завари Кристин и Албърт Уелс.
Във фоайето го посрещна нощният управител.
— Господин Макдермот, вземете тази бележка от госпожица Франсис.
Беше поставена в запечатан плик и съдържаше само няколко думи: „Отивам си в къщи. Ако можеш, ела! Кристин.“
Реши да отиде. Подозираше, че на Кристин й се искаше да поговорят за събитията, станали през деня, включително и за удивителното разкритие на Албърт Уелс от вечерта.
Всъщност в хотела нямаше повече работа. А може би не беше така? Внезапно Питър си спомни за обещанието, което беше дал на Марша Прейскът днес следобед, когато я остави така безцеремонно в гробищата. Беше казал, че ще се обади по-късно по телефона, ала съвсем бе забравил за това. От следобедната криза го деляха само няколко часа, но му се струваше, че са минали цели дни и че Марша е останала някъде далеч назад. Ала все пак реши да й позвъни, макар да беше късно.
Отиде отново в канцеларията на ревизора на мецанина и набра номера на Прейскът. Марша отговори на първото позвъняване.
— О, Питър — каза тя, — седнала съм до телефона. Чаках, чаках, а после звънях два пъти и помолих да ти предадат, че съм те търсила.
Той си спомни с чувство на вина за купчината бележки върху бюрото си, които не беше погледнал.
— Наистина съжалявам, но поне засега не мога нищо да ти обясня. Мога единствено да ти кажа, че ми се случиха безброй неприятности.
— Ще ми разкажеш утре.
— Марша, опасявам се, че утре ще бъда много зает…
— Да се видим на закуска — каза Марша. — Ако наистина те чака тежък ден, ще ти трябва истинска нюорлийнска закуска. Великолепна е. Ял ли си такава?