Седнала на ръба на ваната, Марша отбеляза делово:
— След това ще се почувствуваш по-добре. Като свършиш, ще ти измия лицето и ще се опитаме да се гримираш леко.
Все още с наведена глава, момичето кимна мрачно.
След десетина минути двете излязоха от банята. Почти всички си бяха отишли, макар че Лайл Дюмер и приятелите му стояха вкупчени един до друг. Ако Лайл възнамеряваше да я придружи, помисли си Марша, щеше да му откаже. Освен него в стаята беше останало единствено момчето, което я помоли да помогне на Сю. Той се приближи и й обясни припряно:
— Ние се уговорихме с една приятелка на Сю да я заведе у дома си и тя вероятно ще спи там — и като хвана Сю, а тя го последва покорно, той извика през рамо: — Долу ни чака кола. Благодаря ти, Марша.
Успокоена, тя ги наблюдаваше как си отиват. Прибра дрехата си, която беше оставила в стаята, докато помогне на Сю Филип, и чу, че външната врата се затвори. Пред вратата с ръце зад гърба, стоеше Станли Диксън. Марша чу как ключалката щракна тихо.
— Хей, Марша — каза Лайл Дюмер. — Къде си се разбързала?
Марша познаваше Лайл от дете, но сега всичко беше по-различно. За нея той беше просто чужд човек с изражение на пиян побойник.
— Тръгвам си — отговори тя.
— Е, хайде де! — пристъпи той важно към нея. — Дръж се прилично и остани да си пийнеш.
— Не, благодаря.
Но той продължи, като че ли не беше чул нищо:
— Ти ще бъдеш добро момиче, нали, маце?
— Само между нас — каза Станли Диксън. Той имаше дебел, носов тембър, съпроводен от постоянен циничен смях. — Някои от нас вече прекараха чудесно. И затова ни се прииска още — другите двама, чиито имена не знаеше, се хилеха.
— Не ме интересува какво ви се иска — прекъсна ги тя и при все, че гласът й прозвуча твърдо, усети в себе си прокрадващата се нотка на страх. Пристъпи към вратата, но Диксън поклати глава.
— Моля ви — каза тя. — Пуснете ме да си отида!
— Слушай, Марша — изпъчи се Лайл. — Знаем, че и на теб ти се иска.
Той се изхили неприлично.
— На всичките момичета им се иска и никога не биха отказали. Те самите показват точно това: „Ела и си го вземи“.
Той се обърна към останалите:
— Е, момчета?
Третото момче занарежда тихо:
— Точно така си е. Трябва да влезеш и да си го получиш.
Започнаха да се приближават.
Тя се извърна рязко:
— Предупреждавам ви! Ако ме докоснете, ще викам.
— Ще съжаляваш, ако направиш това — промърмори Станли Диксън. — Ще изпуснеш цялото удоволствие.
Изведнъж, без да го забележи, той се озова зад гърба й и притисна бързо устата й с голямата си потна длан, а с другата си ръка хвана бързо ръцете й. Беше опрял глава до нейната и тя усети силния дъх на уиски.
Започна да се бори и се опита напразно да го ухапе по ръката.
— Слушай, Марша — каза Лайл, като изкриви лице в самодоволна усмивка. — Ще си го получиш, но можеш и ти поне да изпиташ удоволствие от това. Нали винаги така говорят? Ако Стан те пусне, ще обещаеш ли да не вдигаш шум?
Тя поклати гневно глава.
Някой хвана ръката й:
— Хайде, Марша. Лайл каза, че си добро момиче. Докажи ни, че е така.
Тя се бореше безумно, но всичко беше безполезно. Държаха я здраво. Лайл я хвана за другата ръка и всички я понесоха насила към съседната спалня.
— Дявол да я вземе! — каза Диксън. — Я някой да я хване за краката.
Останалите я сграбиха. Опита се да рита, но само си събу обувките. Обзета от чувството, че всичко това е сън, тя усети, че я пренасят през вратата на спалнята.
— Питам те за последен път — предупреди я Лайл. Привидният му хумор беше изчезнал. — Ще се държиш ли като хората?
В отговор тя започна да се бори още по-силно.
— Свалете й дрехите — каза някой. Нечий друг глас, стори й се, че беше на този, който държеше краката й, попита колебливо:
— Необходимо ли е?
— Я престани да се притесняваш! — това беше Лайл Дюмер. — Нищо няма да се случи. Баща й сега развратничи някъде в Рим.
В стаята имаше двойно легло. Докато се съпротивляваше с последни сили, Марша беше положена насила върху него. Миг след това се намери легнала напряко, главата й бе притисната така жестоко, че можеше да види единствено тавана над себе си, който някога е бил боядисан в бяло, но сега беше посивял и с орнаменти в средата, където светеше полилеят. Той беше покрит с прах, а до него се забелязваше пожълтяло петно от вода.
Внезапно осветлението на тавана беше угасено, но в стаята идеше светлина от някаква лампа вляво. Диксън я бе уловил по друг начин и беше приседнал на леглото до главата й, но и сега стискаше здраво тялото й и устата, без тя да може да помръдне. Усети върху себе си нечии други ръце и почувствува надигащия се истеричен пристъп. Извивайки тялото си, тя се опита да рита, но краката й бяха приковани. Опита да се обърне и чу как роклята й от „Баленсиага“ се разкъса.