— Сега разбрах какво имате предвид, като казвате, че ви чака тежък ден — отбеляза Марша.
— И аз разбрах какво имате предвид под традиционна закуска. — Питър забеляза икономката Ана, която се мярна във вътрешността на къщата. — Великолепно! — додаде той и видя, че тя се усмихна.
Подир малко Питър ахна при вида на печеното говеждо с гъби, топъл френски хляб и мармалад.
— Не съм сигурен… — усъмни се Питър.
— Има и „креп сюзет“19 — уведоми го Марша — и кафе с мляко. Навремето, когато са имали големи плантации, хората се надсмивали над леката закуска от европейски тип. И превърнали закуската в цяло угощение.
— И вие я превърнахте в угощение — каза Питър. — Всичко това, а и толкова много други неща — запознанството ми с вас, уроците по история, времето, което прекарах тук с вас. Никога няма да го забравя.
— Казвате го така, сякаш се прощавате с мен.
— Да, Марша — той я погледна в очите и се усмихна. — Веднага след „креп сюзет“.
Настъпи тишина, а после Марша каза:
— Аз си помислих…
Той се пресегна през масата и покри с длан ръката й.
— Навярно и двамата сме мечтали. Струва ми се, наистина е било така. Но това е най-прекрасният сън, който някога ме е спохождал.
— Но защо трябва да бъде само сън?
— Някои неща човек не може да си ги обясни — отвърна той. — Независимо от това, дали харесваш някого, настъпва време, когато трябва да решиш какво е най-добре да направиш, въпрос на преценка.
— А моята преценка не се ли зачита?
— Марша, аз трябва да вярвам на моята. Заради нас двамата.
Но той се запита дали можеше да разчита на нея. Опитът му показваше, че не може да се осланя на инстинкта си. Вероятно в този миг предприемаше погрешна стъпка, за която щеше да съжалява дълги години. Но как може да си сигурен, когато често научаваш истината твърде късно?
Усети, че Марша е готова да се разплаче.
— Извинете ме — каза тя с тих глас. Изправи се и излезе бързо от галерията.
Питър остана на мястото си и помисли, че би могъл да и поговори по-деликатно, да придаде на думите си онази нежност, която изпитваше към това самотно момиче. И се запита дали тя ще се появи отново. Подир няколко минути, след като Марша не се върна, пристигна Ана.
— Изглежда, трябва сам да довършите закуската си, господине. Мисля, че госпожица Марша няма да се върне.
— Как е тя? — попита Питър.
— Плаче в стаята си — Ана сви рамене. — Не й е за пръв път и смятам, че няма да й е за последен. Все така става, когато, не получи онова, което иска. — Тя прибра чиниите от говеждото. — Бен ще ви сервира останалото.
— Не, благодаря ви — поклати глава той. — Трябва да си тръгвам.
— Тогава ще ви донеса поне кафето.
Отвътре се появи Бен с готовото кафе с мляко, но Ана пое чашата и я постави пред Питър.
— Не се притеснявайте толкова, господине. Като й мине, ще се опитам да направя за нея, каквото мога. Може би госпожица Марша разполага с повече свободно време и мисли прекалено много за себе си. Ако баща й си стоеше повече в къщи, всичко щеше да бъде по-различно. Но него го няма. Изобщо не идва.
— Вие всичко разбирате.
Питър си спомни какво му беше казала Марша за Ана, която била принудена от близките си като девойка да се омъжи за почти непознат. Но в продължение на повече от четиридесет години бракът им бил протекъл щастливо чак до смъртта на съпруга на Ана преди година.
— Разбрах за съпруга ви — каза Питър. — Трябва да е бил прекрасен човек.
— Моят съпруг! — изкудкудяка икономката. — Не съм имала изобщо съпруг… Никога не съм била омъжена. Аз съм мома.
А Марша беше казала: „Те живееха тук заедно с нас, Ана и мъжът й. Тай беше най-милият и най-приятният човек, когото съм познавала. Ако някога е имало идеално семейство, това бе тяхното.“ Марша беше използувала този пример, за да внуши на Питър правотата на своите аргументи, когато настояваше да се оженят.
— Боже господи! — продължи да кудкудяка Ана. — Госпожица Марша ви е заплела със своите истории. Все такива си ги измисля. Непрекъснато разиграва някоя роля, та затова сега не бива да се тревожите за нея.
— Разбирам — Питър не беше сигурен в думите си, но въпреки това почувствува облекчение.
Бен го изпрати до изхода. Минаваше девет часът и започна да става горещо. Питър закрачи бързо към авеню „Сейнт Чарлз“ и оттам тръгна към хотела. Надяваше се разходката да разсее сънливостта му, която го беше налегнала след обилната закуска. Стана му наистина тъжно, че няма да се види повече с Марша, и усети жалост към нея, без самият да разбира причината за това. Интересно, помисли си той, ще мога ли някога да постъпвам разумно с жените? Но самият не вярваше.