Забавянето на Букър се дължеше на опитите му да открие листа, който господин Макдермот търсеше. Беше работил внимателно и със старание. Не бързаше. Но досега не бе успял да намери нищо.
Букър съобщи със съжаление за резултата на нощния управител, който слезе в подземието и заразглежда с интерес мрачната обстановка, като намръщи нос от натрапчивата миризма. Нощният управител си тръгна, колкото може по-бързо, но фактът, че беше дошъл и бе предал съобщението на господин Макдермот, показваше, че изчезналата бележка все още им беше необходима.
Колкото и да съжаляваше Букър, бе време да си тръгва за в къщи. В хотела отказваха да плащат извънредния труд. И освен това Букър беше нает да се занимава със сметта, а не с проблемите на ръководството, които не бяха негова работа.
Той знаеше, че ако забележат останалите отпадъци през деня, щяха да изпратят някого да запали пещта и да ги изгори за няколко часа. Ако не направеха това, самият Букър щеше да се заеме с остатъците, като дойдеше на работа късно вечерта. Бедата беше там, че в първия случай нямаше никаква надежда да се открие бележката, а при втория дори и да бъдеше намерена, щеше да е твърде късно.
И преди всичко Букър желаеше да свърши тази работа заради господин Макдермот. Ако го попитаха защо е така, не би могъл да обясни, тъй като му липсваше дар слово и нямаше желание за размисъл. Някак странно, но когато младият помощник-главен управител беше при него, Букър се чувствуваше човек и личност повече, откогато и да било.
Тогава реши да продължи търсенето.
За да избегне неприятностите, той се отдалечи от пещта и отиде да отметне перфокартата си на контролния часовник. После се върна. Едва ли щяха да го забележат. Помещението с пещта не беше място, което да привлича посетители.
Продължи да работи още три часа и половина. Работеше бавно, старателно, със съзнанието, че това, което търси, може изобщо да не бъде открито сред отпадъците или пък е било изгорено още в началото, преди да бъде предупреден.
Сутринта беше превалила и той се почувствува много уморен; беше стигнал до последния контейнер.
Съгледа я веднага щом изпразни кофата — топка пергаментова хартия, която приличаше на опаковка за сандвич. Когато я разгърна, вътре забеляза смачкана бланка, като тази, която му беше оставил господин Макдермот. За да бъде сигурен, сравни ги и двете под светлината. Нямаше никаква разлика.
Намереният лист хартия беше покрит с мазни петна и овлажнен. На едно място думите се бяха размазали. Но то беше незначително. Останалото беше ясно.
Букър си облече мазното и изцапано сако и без да довърши останалите отпадъци, се отправи към горните етажи на хотела.
5
В просторния кабинет на Уорън Трент господин Демпстър приключи тайния си разговор с ревизора. Наоколо стояха разпилени различни отчетни документи и баланси, които Ройъл Едуардс събираше, тъй като за срещата в единайсет и половина започнаха да пристигат и останалите. Емил Дюмер, банкерът, който приличаше на герой от „Записките на клуба Пикуик“, пристигна пръв с леко приповдигнато настроение, съзнавайки важната роля, която му бе отредена. След него се появи блед, слабоват юрист, който се занимаваше с повечето от юридическите въпроси на „Сейнт Грегъри“, и един по-млад юрист от Ню Орлийнс, който защитаваше интересите на Албърт Уелс.
После влезе Питър Макдермот с Уорън Трент, който беше слязъл преди малко от петайсетия етаж. Странно, но собственикът на „Сейнт Грегъри“ изглеждаше много по-дружелюбно настроен и спокоен за разлика от последните седмици, макар да бе изгубил продължителната битка за запазване на властта си над хотела. На ревера си беше прикачил карамфил, поздрави сърдечно присъствуващите, включително и господин Демпстър, който му беше представен от Питър.
Цялата тази среща се стори на Питър нереална. Той действуваше механично, говореше под въздействието на рефлексите си, сякаш припяваше на черковна молитва. Стори му се, че ще действува като робот, докато не настъпеше часът, в който щеше да се съвземе от вълнението, причинено от човека от Монреал.
Отговорен вицепрезидент. Вълнуваше го не званието, а произтичащите от него отговорности.
Пълновластното ръководство над „Сейнт Грегъри“ представляваше за него сбъдване на мечтите му. Питър страстно вярваше, че „Сейнт Грегъри“ може да се превърне в първокласен хотел. Той можеше да стане уважавано, ефективно и печелившо заведение. Очевидно и Къртис О’Кийф, чието мнение не беше за пренебрегване, мислеше същото.