— Аз съм пръв — каза Станли Диксън. — Я някой да я хване тука.
Тя долови ускореното му дишане.
Разнесоха се приглушени стъпки върху килима пред леглото. Хванаха краката й още по-здраво, а ръката на Диксън върху лицето й се отмести и нечия друга ръка зае нейното място. Това беше една чудесна възможност. Когато другата ръка я улови, тя я захапа свирепо. Почувствува, че зъбите й се впиват до костите.
Разнесе се болезнен вик и ръката се отдръпна.
Като пое въздух, Марша нададе вик. Тя изпищя три пъти и завърши с отчаян вопъл:
— Помощ! Моля ви, помогнете!
Последната й дума секна, защото Станли Диксън стовари силно ръката си на предишното място и това я замая. Чу го да изръмжава:
— Ах, глупак такъв! Тъпанар!
— Ухапа ме! — в гласа се прокраднаха болезнени ридания. — Тая кучка ме ухапа за ръката.
Диксън процеди дивашки.
— А ти какво очакваш да направи? Да те целуне ли? Сега целият проклет хотел ще се изсипе тука! Лайл Дюмер ги подкани:
— Хайде да се махаме!
— Млъкни! — заповяда Диксън. Те се ослушаха. Диксън каза спокойно: — Няма нищо опасно. Предполагам, че никой не е чул.
Това беше вярно, помисли си отчаяно Марша. Сълзи замъглиха очите й. Стори й се, че силите са я напуснали и не може повече да се бори.
На външната врата се почука. Три твърди настойчиви почуквания.
— Господи! — каза третото момче. — Някой е чул — и добави, стенейки: — Боже господи! Ръката ми!
Четвъртият попита нервно:
— Какво да правим?
Чукането се повтори по-силно.
След малко отвън се разнесе глас:
— Моля, отворете вратата! Чух, че някой извика за помощ — този, който говореше, имаше мек южняшки акцент.
Лайл Дюмер прошепна:
— Само един е, сам. Може би ще се измъкнем.
— Трябва да опитаме — каза Диксън задъхано. — Аз ще отида — той промърмори на един от останалите: — Дръжте я тази и повече не правете грешки.
Ръката върху устата на Марша се смени бързо, а друга притисна тялото й.
Ключалката щракна и последва проскърцване, когато вратата се открехна. Станли Диксън, сякаш учуден, каза:
— О!
— Извинете, господине. Аз съм служител на хотела — беше същият глас, който чуха преди малко. — Минавах случайно и чух, че някой извика.
— А, минавахте ли? — тонът на Диксън беше странно враждебен. Сетне, като че ли решил да прояви дипломатичност, добави: — Добре, благодаря ви все пак. Всъщност жена ми имаше кошмари, тя си легна преди мен, но сега вече й мина.
— Добре… — другият навярно се колебаеше. — Ако сте сигурен, че всичко е наред…
— Всичко е наред — каза Диксън. — Всъщност понякога стават такива неща — той говореше убедително и беше овладял положението. Марша разбра, че след миг вратата ще се затвори. Откакто се беше отпуснала, усети, че натискът върху лицето й също бе отслабнал. Тогава се напрегна, за да направи едно последно усилие. Като изви тялото си встрани, тя мигновено освободи устата си.
— Помощ! — извика тя. — Не му вярвайте! Моля ви, помогнете — но беше заставена още веднъж да замълчи.
Навън последва внезапна промяна. Тя чу новия глас да казва:
— Бих желал да вляза, моля.
— Това е частна стая. Вече ви обясних, че жена ми има кошмари.
— Съжалявам, господине, но не ви вярвам.
— Добре — каза Диксън. — Влезте.
Ръцете върху Марша като че ли не желаеха да бъдат видяни в това положение и се отдръпнаха. Когато се освободи, тя се преобърна, като се поизправи с лице към вратата. Влезе млад негър. Беше около двадесетгодишен, с интелигентно лице, спретнато облечен, с късо подстригана коса и грижливо сресан.
Той веднага разбра какво е станало и каза рязко:
— Пуснете младата дама да си отиде!
— Погледнете, момчета! — каза Диксън. — Виждате ли кой ни заповядва?
Марша смътно усети, че вратата към коридора е все още притворена.
— Добре, негърче — изръмжа Диксън, — сам си го търсиш.
И той замахна уверено с дясната си ръка, свита в юмрук, събрал силата на едрите му рамене — удар, който щеше да повали младия негър, ако беше попаднал в целта. Но подвижен като балетист, другият мигновено отскочи встрани и протегнатата ръка премина безопасно край главата му, а Диксън залитна напред. В същия миг левият юмрук на негъра полетя във въздуха и се стовари със силен, стремителен удар в лицето на нападателя.
Някъде в коридора се отвори и затвори врата.
С ръка върху бузата си Диксън каза: