После все още замаян и невярващ, Ключаря заспа.
Беше нагласил будилника на девет часа, но или той не чу звънеца, или будилникът не беше звънял. Когато се събуди, наближаваше единайсет и половина и слънцето ярко светеше в стаята.
Сънят свърши поне едно. Ключаря най-сетне се убеди, че събитията от изминалата нощ са истина, а не илюзия. И моментното поражение чрез някакво вълшебство се превърна в блестящ триумф. Тази мисъл повиши духа му.
Обръсна се бързо и се облече, а после прибра и останалите неща и заключи куфарите.
Реши да ги остави в стаята и да слезе до рецепцията, за да си плати сметката и да разузнае положението във фоайето.
Преди това извади излишните ключове от стаи 449, 641, 803, 1062 и от президентския апартамент. Докато се бръснеше, забеляза, че ниско на една от стените на банята се намира капакът за водопроводните кранове. Отвинти го и пусна ключовете в дупката. Чу ги да падат един подир друг някъде далече долу.
Остави само своя ключ — 830, за да го предаде при освобождаване на стаята. Заминаването на мнимия Байрън Мийдър от хотел „Сейнт Грегъри“ трябваше във всяко отношение да премине спокойно.
Фоайето, както винаги, беше изпълнено с хора, без да се забелязват някакви признаци на необичаен прилив от посетители. Ключаря си плати сметката и в замяна момичето от рецепцията му отвърна с приятелска усмивка.
— Свободна ли е вече стаята, господине?
— След няколко минути ще я освободя. Само трябва да си взема куфарите.
Изпълнен със задоволство, той се запъти нагоре.
Като пристигна в стая 830, огледа внимателно наоколо. Нищо не беше оставил — нито парченце хартия, нито пък някоя недомислена дреболия като кибритена кутия или каквато и да е улика, издаваща неговата самоличност. С помощта на един мокър пешкир Ключаря изтри всички места, където можеше да са останали отпечатъци от пръстите му. После взе двата куфара и излезе.
Улови здраво големия куфар за дръжката. При мисълта, че трябва да прекоси фоайето и да излезе от хотела, пулсът му заби учестено и ръцете му се овлажниха.
Повика асансьора на площадката на осмия етаж. Докато чакаше, чу шума от слизащата кабина. Тя се спря на горния етаж, тръгна отново и пак спря. Пред ключаря се разтвориха вратите на четвърти асансьор.
Отпред стоеше кройдънският дук.
Обзет от внезапен ужас, на Ключаря му се прииска да се върне и да избяга. Но в следващия миг под въздействието на здравия разум се овладя и разбра, че срещата е случайна. Няколко бързи погледа му позволиха да се убеди в това. Дукът беше сам. Съдейки по изражението на лицето му, мислите на дука се рееха надалече.
Възрастният оператор от асансьора каза:
— Отиваме долу!
До него стоеше старши пиколото на хотела, когото Ключаря позна от срещите във фоайето. Забелязвайки двата куфара, старши пиколото попита:
Да ги взема ли, господине?
Ключаря поклати глава.
Когато влезе в асансьора, кройдънският дук и някакво красиво момиче отстъпиха назад, за да му направят място.
Вратите се затвориха. Операторът Сай Луин натисна ръчката на положение „надолу“. В този миг изтощеният метал пронизително изпищя и кабината на асансьора полетя неуправляема надолу.
11
Трябва да обясня лично на Уорън Трент, реши Питър Макдермот, за случилото се с кройдънския дук и дукесата.
Питър завари собственика на хотела в кабинета му на мецанина. Останалите, които присъствуваха на срещата, си бяха отишли. Алоисиъс Ройс беше при своя работодател и му помагаше да си прибере вещите, като ги подреждаше в кашони.
— Реших, че мога да свърша и тази работа — каза Уорън Трент на Питър. — Нямам повече нужда от този кабинет. Предполагам, че вие ще се настаните в него. — В гласа му не звучеше омраза, макар да не бе изминал и половин час от спора им.
Алоисиъс Ройс продължи работата си мълчаливо, докато другите двама разговаряха.
Уорън Трент изслуша внимателно разказа на Питър Макдермот за събитията от бързото му заминаване от гробището „Сейнт Луис“ през вчерашния следобед до последното обаждане по телефона на кройдънската дукеса и нюорлийнската полиция.
— Ако Кройдън са постъпили, както казвате — рече Уорън Трент, — аз не мога да им съчувствувам. Вие сте действал правилно — и като размисли, изръмжа: — Поне ще се отървем от тези проклети кучета.
— Опасявам се, че Огилви се е забъркал много сериозно.
Възрастният човек кимна.
— Този път е отишъл доста далече. Но ще си понесе последствията, каквито и да са, и това ще бъде краят — Уорън Трент замълча, сякаш преценяваше нещо наум, и накрая каза: — Предполагам, задавал сте си въпроса, защо винаги съм бил снизходителен към Огилви.