— Дай тук! Подложи крика! Размести това!
Отгоре се разнесоха удари на разигралите се брадви. Чу се шум на поддаващ метал. Поток от светлина заля тунела при отварянето на вратите на шахтата.
— Дай стълбите!
И надолу се плъзнаха дълги стълби.
— Веднага извадете този човек! — заповяда младият лекар.
Двама пожарникари се опитаха да наместят крика под развалините. Щом го вдигнеха щяха да отместят тежките парчета от Билибой. Пожарникарите опипваха терена, ругаеха и разчистваха място за крика. Ала той не влизаше — беше по-голям с няколко инча.
— Трябва ни по-малък крик! Дай по-малък крик, а после ще пъхнем големия!
Заповедта се понесе от уста на уста: „Донесете малкия крик от помощната кола!“
— Трябва да извадим този човек! — обади се отново настойчивия глас на доктора.
— Вижте оная греда там! — разнесе се гласът на Питър. — Оная високата! Ако я отместим, тя ще повдигне долната и ще освободим място за крика.
— Та това са двайсет тона — предупреди един пожарникар. — Ако малко го разместим, всичко ще се срути. Ако я местим, трябва да го направим много бавно.
— Я да опитаме! — обади се Алоисиъс Ройс.
Застанали един до друг с преплетени ръце, Ройс и Питър подложиха гърбове под гредата. Събраха сили и се напрегнаха! Нищо! Още по-силно! И по-силно! Дробовете им засвитяха, кръвта им пулсираше до пръсване, а пред очите им всичко се завъртя. Гредата се отмести едва забележимо. И отново с всички сили! Трябваше да се направи невъзможното! Притъмня им. Не виждаха нищо. Само червеникава пелена пред очите. Е, хайде, напрегни се! Мърдай! Нечий вик: „Крикът влезе!“ Напрежението спадна! Свлякоха се на земята. Отпуснаха се. Крикът се обърна и започна да се издига. Развалините се отместиха.
— Сега можем да го измъкнем!
— Няма нужда да бързате — каза тихо докторът. — Той току-що умря.
Измъкнаха ранените един след друг по стълбата. Фоайето заприлича на лазарет, където оказваха спешна помощ на все още живите или установяваха, че за останалите е настъпил краят. Отместиха мебелите встрани, а в средата наслагаха носилки. Тълпата зад кордона, вече притихнала, се притисна плътно напред. Жените плачеха. Някои от мъжете извърнаха глави.
Отвън чакаше колона от линейки. Движението по авеню „Сейнт Чарлз“ и „Карънделит“ от „Канал Стрийт“ до „Грейвиър“ беше спряно. И двата края на улиците зад полицейските постове се трупаха тълпи от хора. Една след друга линейките започнаха бързо да се оттеглят. Първата замина с Хърби Чандлър; на втората качиха ранения зъболекар, който агонизираше, а миг по-късно изпратиха жената с ранения крак и разбитата челюст. Останалите линейки потеглиха бавно към градската морга. А в хотела един капитан от полицията разпитваше очевидците, за да изясни имената на пострадалите.
Последна от ранените изтеглиха Додо. Докторът, който слезе долу, й постави компрес на зейналата рана на главата. Ръката й беше в пластмасова шина. Без да обръща внимание на предложената помощ, Ключаря Милн остана при Додо и я подкрепяше, като напътствуваше спасителите как да се доберат до нея. Ключаря излезе последен. Преди него измъкнаха участника в конгреса на Голд Краун Кола и жена му. Един пожарникар пренесе чантите на Додо и на Ключаря от развалините в шахтата до фоайето. Някакъв униформен полицай ги пое и остана да ги пази.
Питър Макдермот се върна във фоайето, когато изнасяха Додо от шахтата. Беше пребледняла и неподвижна, тялото й окървавено, а компресът бе прогизнал от кръв. Когато я положиха на носилката, с нея веднага се заеха двама лекари. Единият беше млад стажант, а другият по-възрастен. Младият поклати глава.
Зад кордона настъпи раздвижване. Някакъв мъж по риза, започна възбудено да вика: „Пуснете ме да мина!“
Питър извърна глава и махна на флотския офицер. Кордонът се разтвори. В освободеното място се втурна Къртис О’Кийф.
С обезумяло изражение той закрачи редом с носилката. Накрая Питър го забеляза да излиза на улицата и да моли да го вземат в линейката. Стажантът кимна в знак на съгласие. Вратите се затръшнаха. Сирената изсвири пронизително и линейката се понесе.
16
Изпаднал в недоумение и невярващ в избавлението си, Ключаря се изкачи по стълбата от асансьорната шахта. Следваше го един пожарникар. Отгоре протегнаха ръце да му помогнат, а други го подхванаха, когато пристъпи във фоайето.
Ключаря установи, че се държи на краката си и може да се движи без чужда помощ. Сетивата му постепенно се нормализираха. Мозъкът му започна веднага да работи. Наоколо беше пълно с униформи. Това го изплаши.
Куфарите! Ами ако капакът на големия се е отворил… Но не. Беше оставен наблизо до другите. Той пристъпи към тях. Някой зад него се обади: