— Господине, чака ви линейка.
Ключаря се извърна и видя един млад полицай.
— Няма нужда…
— Всеки трябва да отиде, господине. Трябва да ви прегледат. То е за ваше добро.
— Трябва да си взема чантите — възпротиви се Ключаря.
— Можете да ги вземете после, господине. Ще ви ги пазят.
— Не, сега.
— Исусе Христе! — обади се нечий глас. — Ако му трябват чантите, нека си ги вземе. Като преживее такова нещо, човек има право да…
Младият полицай взе чантите и придружи Ключаря до изхода при авеню „Сейнт Чарлз“.
— Изчакайте тук, господине, докато проверя за линейката. — И той остави чантите на тротоара.
Щом полицаят се отдалечи, Ключаря взе чантите и се смеси с навалицата. Никой не го забеляза, когато се отдалечи.
Продължи, без да бърза, и стигна до паркинга, където беше оставил колата си предишния ден след успешния обир в къщата на „Лейквю“. Чувствуваше се спокоен и уверен. Вече нищо не можеше да му се случи.
Паркингът беше препълнен с коли, но Ключаря веднага съгледа своя форд по отличителния зелено-бял регистрационен номер от Мичиган. Спомни си как се бе притеснил в понеделник, че номерът на колата привлича вниманието. Очевидно притесненията му са били напразни.
Колата стоеше, както я бе оставил. И, разбира се, моторът запали от първия път.
От центъра на града Ключаря внимателно потегли към мотела при магистрала „Шеф Мънтуър“, където беше складирал предишната си плячка. Досегашните трофеи бяха незначителни в сравнение с великолепната сума от петнайсет хиляди долара, ала и те си имаха своята стойност.
При мотела Ключаря прекара форда близо до наетата от него стая и влезе с двата куфара, които докара от „Сейнт Грегъри“. Дръпна завесите на прозореца, преди да отвори големия куфар и да се увери, че парите са на мястото си. Да, вътре бяха.
Беше складирал доста неща в мотела и сега отново трябваше да подреди куфарите, за да сложи всичко на място. Накрая останаха двете кожени палта, сребърната купа и подносът, които беше откраднал от къщата в „Лейквю“. Нямаше къде да ги сложи; освен да пререди отново целия багаж.
Ключаря знаеше, че трябва да го направи. Но в последните минути почувствува непреодолима умора, която предположи, че се дължеше на преживените събития и на напрежението през изминалия ден. Но времето течеше, а той трябваше да се измъкне невредим от Ню Орлийнс, колкото е възможно по-бързо. Реши, че палтата и сребърните предмети може да сложи съвсем спокойно неопаковани в багажника на форда.
И щом се увери, че никой не го следи, той натовари куфарите в колата, като намести палтата и среброто до тях.
После освободи стаята и си плати сметката. А когато потегли, разбра, че умората му леко е преминала.
Насочи се към Детройт. Възнамеряваше да измине разстоянието на малки етапи и да спира, щом се умори. По пътя щеше сериозно да обмисли бъдещите си планове. От години Ключаря си бе дал дума, че ако някога се сдобие със солидна сума, ще си купи малък гараж. Така, оставяйки престъпните си странствувания, щеше честно да се залови за работа. Доказателство за това беше фордът, който послушно му се подчиняваше в ръцете. А петнайсетте хиляди бяха напълно достатъчни за начало. Но се питаше: сега ли е най-подходящият момент за това?
Докато пресичаше северните райони на Ню Орлийнс, поел по магистралата „Пончартрейн“, по пътя към свободата, Ключаря вече изпитваше колебание относно тази възможност.
Съществуваха много логични доводи в полза на идеята да се установи и залови с работа. Не беше много млад. И този път, в Ню Орлийнс, беше усетил върху себе си сковаващата ръка на страха.
И все пак… събитията от последните трийсет и шест часа му вдъхнаха прилив на увереност и ново въодушевление. Успешният обир на къщата, чудесната сума, появила се сякаш с вълшебна пръчица, избавлението от катастрофата с асансьора само преди час — всичко това, изглежда, представляваше доказателство за присъствието на някакви невидими сили. Навярно взети заедно те говореха за някакво знамение, което сочеше пътя, който трябваше да се следва.
Може би след всичко това, мислеше си Ключаря, ще мога за известно време да продължа по старому. А гаражът щеше да почака. Имаше време за него.
Беше свърнал от магистралата „Шеф Мънтуър“ по булевард „Джентили“, около Градския парк, край лагуни и стари клонести дъбове. Сега по авенюто при Градския парк наближаваше „Митъри Роуд“. Точно тук новите гробища на Ню Орлийнс — „Гринуд“, „Митъри“, „Свети Патрик“, Пожарникарското, на Благотворителната болница и Кипарисовото гробище се разстилаха в море от гробове, додето поглед стигаше. Високо над тях се извисяваше естакадата на магистрала „Пончартрейн“. Ключаря я забеляза, издигнала се като цитадела в небесата, като приканващ рай. След няколко минути щеше да се изкачи до нея.