— Ах, ти кучи сине! — и като се обърна към другите, ги подкани: — Я да го оправим тоя!
Единствено момчето с наранената ръка се отдръпна. Изведнъж останалите трима като един се нахвърлиха на младия негър и преди да извършат дружното си нападение, той падна. Марша чу приглушените звуци от ударите, а от коридора до ушите й достигна нарастващия шум от неясни гласове. Останалите също чуха гласовете.
— Издънихме се! — предупреди ги Лайл неспокойно. — Казах ви да се махаме оттук.
Всички се струпаха на вратата, изпреварени от момчето, което не бе участвувало в борбата, и бързо напираха след него. Марша чу, че Станли Диксън спря и каза.
— Малка неприятност. Отиваме за помощ.
Младият негър се надигна от пода с окървавено лице. Отвън един непознат, властен глас се извиси над останалите:
— Какво става тук, моля?
— Някой викаше и се бореше — каза възбудено една жена. — Ето тук, вътре.
Друг прогърмя:
— Аз се оплаках преди това, но никой не ми обърна внимание.
Вратата се отвори широко. Марша съзря надзъртащите лица и един висок мъж, с властна осанка, който влезе в апартамента. След това вратата се затвори и лампата на тавана светна.
Питър Макдермот разгледа разхвърляната стая и попита:
— Какво се е случило?
Тялото на Марша потръпваше конвулсивно от ридания. Опита се да стане, но се свлече изнемощяла върху таблата на леглото, прикривайки тялото си с остатъците от разкъсаната рокля. Между риданията устните й промълвиха:
— Опитаха се… изнасилят…
Лицето на Макдермот се изопна. Очите му се насочиха към младия негър, който се беше облегнал на стената, за да не падне, и попиваше кръвта от лицето си с кърпичка.
— Ройс! — в очите на Макдермот проблеснаха студени, ядовити пламъчета.
— Не! Не! — несвързано промълви Марша с умоляващ глас. — Не беше той. Той дойде да помогне — тя притвори очи; ставаше й лошо при мисълта за ново насилие.
Младият негър се изправи и прибирайки кърпичката си, се пошегува:
— Продължавайте, господин Макдермот! Ударете ме! След това бихте могъл да кажете, че както обикновено е станала грешка.
Питър рязко отговори:
— Вече направих грешка, Ройс, и се извинявам.
Той изпитваше дълбока неприязън към Алоисиъс Ройс, който изпълняваше ролята на личен камериер на собственика на хотела Уорън Трент и изучаваше право в университета Лойола. Преди много години бащата на Ройс, син на роб, беше станал личен прислужник на Уорън Трент и близък приятел и довереник. След четвърт век, когато старецът почина, синът му Алоисиъс Ройс, роден и отгледан в „Сейнт Грегъри“, остана и сега живееше в частния апартамент на собственика при привилегировани условия, като изпълняваше задълженията си в свободното време. Но според мнението на Питър Макдермот беше неуместно арогантен и високомерен, като съчетаваше недоверчивото си отношение към всяка предлагана дружба с предизвикателно поведение.
— Кажи ми какво знаеш — каза Питър.
— Бяха четирима. Четирима хубави, бели млади господа.
— Познаваш ли някого от тях?
— Двама — кимна Ройс.
— Това е достатъчно. — Питър се отправи към телефона до близкото легло.
— На кого ще се обадите?
— На градската полиция. Нямаме друг изход, освен да ги извикаме тук.
По лицето на негъра заигра полуусмивка.
— Ако приемете моя съвет, аз не бих го направил.
— Защо?
— Само заради една причина — Алоисиъс Ройс заговори провлачено, като подчертаваше преднамерено акцента си. — Ще трябва да бъда свидетел. И държа да ви кажа, господин Макдермот, че в нито едно съдилище в този суверенен щат Луизиана не биха приели думите на едно негърче, когато се отнася за процес за изнасилване на бели, бил той преднамерен или не. Не, господине, никога, когато четирима бели, млади господа кажат, че негърчето лъже. Дори и госпожица Прейскът да подкрепи негърчето, в което се съмнявам, тъй като нейното татенце няма да й позволи, имайки предвид какво ще направят вестниците от тази история.
Питър беше вдигнал слушалката, но после я остави.
— Понякога — каза той, — струва ми се, искаш да представиш нещата много по-сериозни, отколкото са — но той знаеше, че Ройс беше казал истината. Поглеждайки към Марша, той попита: — Госпожица Прейскът ли казахте?
Младият негър кимна:
— Баща й е господин Марк Прейскът. Самият Прейскът. Нали така, госпожице?
Марша кимна тъжно.
— Госпожице Прейскът — каза Питър, — познавате ли хората, които са виновни за случилото се?
Последва едва чут отговор:
— Да.
— Струва ми се, че всички са от студентското дружество „Алфа-Капа-Епсилон“ — обади се Ройс.